Тя ми се усмихна измъчено. Огледах се крадливо и като се убедих, че Лиля я няма наблизо, я прегърнах и я целунах по слепоочието.
— Ами Лиля къде е? — веднага попита Татяна, сякаш отгатнала мислите ми.
— Горе, в стаята. Сигурно чете.
Хрумна ми, че ако не бях взел Лиля с нас в хотела, крадецът щеше да попадне на нея — сама в цялата къща. При мисълта какво можеше да стане, изстинах. В най-добрия случай детето щеше да изпадне в нервна криза от преживяния страх. А за най-лошия предпочитах да не мисля. Прекалено добре знаех колко често престъпление, замислено като обир, поради появата на свидетели преминава в насилие, та дори в убийство.
Ирочка продължаваше да хлипа, свряла лице в гърдите на Мазаев, и аз разбирах, че тя оплаква не само компютъра, но и недописаната повест. Татяна беше казала, че за авторска кола издателството й плаща двеста долара. Една повест от петнайсет авторски коли, тоест триста и шейсет страници, щеше да им донесе три хиляди долара. А това бяха още три квадратни метра от апартамента на Ирочка. На някого тези три квадратни метра може да се виждат смешни, но не и на Ирочка, която доброволно се бе принесла в жертва на любимия си брат и жена му и която сега търпеливо събираше тези смешни метри, чакаше те да достигнат размерите на самостоятелен апартамент. В края на краищата три квадратни метра са цяла баня. Или три вградени шкафа, което също е важно.
Най-сетне Ирочка се наплака и се сети за вечерята. Аз вече бях престанал да се стеснявам и възприемах поканите й да споделям тяхната трапеза като нещо, разбиращо се от само себе си, още повече че тя с не по-малък ентусиазъм канеше на масата и Юрий. Просто трябваше да купувам някои продукти и да ги давам за общата тенджера, за да не бъда храненик. Вера Илинична, която се чувстваше виновна за неопазеното имущество на квартирантката, започна да предлага някакви мезета и мариновани зеленчуци от собствените си запаси, но Ирочка й благодари и гордо отказа, като се позова на техния установен хранителен режим, в който нямало място за кисели и лютиви храни. Тогава нещастната Вера Илинична донесе от своите дълбоки резерви бутилка коняк и с решителен вид я сложи на масата.
— Ето, пийнете, та да се поотпуснете и да не плачете.
Конякът беше приет благосклонно. Ира и Татяна отидоха в кухнята да приготвят вечерята, а Мазаев взе касетата на Вернигора и си отиде, за да изгледа записа. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да се кача горе, в стаята си. Лиля естествено четеше и естествено лежеше по гръб. Впрочем, като се повгледах, забелязах, че очите й са затворени, макар че ръчичките й здраво стискаха книгата. Спеше ли?
— Лиля, спиш ли? — прошепнах съвсем тихичко. Ако спеше, нямаше да се събуди.
Тя моментално отвори очи:
— Не, татко. Просто мисля.
— За какво?
— Просто мисля. За различни неща. Гладна съм. А ние днес нищо не сме купили за вечеря. Пак ли ще отидем на ресторант?
— Съвсем скоро леля Ира ще ни нахрани. Потърпи малко.
Лиля се обърна по корем и впери очи в любовния роман, а аз се опънах на моя креват и се замислих за Татяна, за нейната недописана книга и за откраднатия й компютър. Най-много на света ми се искаше сега да отида при нея и да кажа: „Таня, омъжи се за мен. А като сватбен подарък ще ти купя нов „Note-book“. Само не се разстройвай, моля ти се.“ Откъде ще взема хиляда и петстотин долара за целта — това не знаех, но ужасно ми се искаше да го кажа. И не само да го кажа, но и да го направя. Това беше проблемът я…
Изглежда, бях задрямал, защото когато отдолу се чу гласът на Ирочка: „Владик, Лиля, хайде на масата!“, се сепнах и се събудих.
На красотата и изобилието на Ирочкините кулинарни творения не бяха повлияли нито смъртта на руската кинозвезда, нито кражбата на компютъра. В центъра на масата тържествено се кипреше бутилката коняк, заобиколена от нещо неведомо, но разноцветно. За случая Вера Илинична бе пожертвала дори специални конячени чашки — та скъпоценната течност да не се налива в просташки водни чаши.
Когато с Лиля слязохме долу, до масата седеше само Татяна.
— А къде са другите? — попитах, като седнах до нея и крадешком докоснах заобленото й коляно.
— Ира отиде да извика Мазаев, сега ще дойдат.
Погледнах към прозореца на съседната къща, който добре се виждаше от моето място. Не светеше.
— Мисля, че можем да започваме без тях — позасмях се. — И да дойдат, няма да е сега.