Таня разбиращо се усмихна с крайчеца на устните си, като хвърли поглед към Лиля. Но излезе, че не съм бил прав. Ира и Мазаев пристигнаха след няколко минути, макар и с виновни физиономии. Явно все пак бяха си доставили макар и мъничко удоволствие.
След като изпихме по две чашки коняк, вдигайки тостове днешните неприятности да останат най-големите в живота ни, обстановката около масата се поразведри, напрежението спадна. Ирочка през смях разсъждаваше, че в края на краищата ще получи апартамента си в планирания срок, само дето ще е мъничко по-малък, отколкото е очаквала, но това не е страшно, ако подреди мебелите с повечко ум. Татяна, от своя страна, каза, че самата тя не си харесвала много повестта за пожара, просто нямала навик да зарязва по средата вече започната работа, тъй че не я пишела, а я измъчвала изключително от чувство за дълг и защото й било жал за вече хвърления труд. А съдбата й подарила прекрасен повод да зареже отмилялата й работа и да започне нова повест за убийствата по време на кинофестивала, които й се виждали много по-привлекателни от гледна точка на изграждането на интригата и описанието на характерите. Периодично улавях погледа на Мазаев, който седеше до Ирочка срещу нас с Таня и Лиля, и ми се струваше, че смята да ми каже нещо, но не пред всички. Помислих си, че иска да се уговорим за графика, по който поред да използваме стаята на жените. При мисълта какво ще се случва в тази стая, лицето ми пламна.
Когато приключихме с вечерята, аз предложих двамата с Юра да вдигнем масата и да донесем чай.
— В разпределението на работата трябва да има поне илюзия за справедливост — заявих. — Щом момичетата са сготвили, ние трябва поне да разтребим масата. Може би дори ще измием чиниите, ако към чая ни дадат нещо вкусно.
Когато останахме сами с Юра в кухнята, аз сложих чинийка на котлона, налях в една паница гореща вода, щедро плиснах в нея препарат за съдове и започнах да ги мия.
— Казвай, не се притеснявай — посъветвах го, понеже усещах с гърба си напрегнатия му поглед. — Стаята ли ще делим?
— Какво? — не разбра Мазаев. — Каква стая?
— Е, как каква! — възмутих се аз. — Онази горе. Не искаше ли да си поговорим за това?
— Аз? Ама моля ти се, не, разбира се. Днес е петък, хазяите ми заминаха за Адлер на гости у роднини, ще се върнат чак в неделя вечерта. Така че проблемът за стаята не стои пред мен. Друго исках да ти кажа. Изгледах касетата…
— И какво намери в нея?
Обърнах се към него толкова рязко, че разлях сапунената вода от паницата.
— Нещо странно… Разбираш ли, Слава, ще ми се и ти да я видиш отново заедно с мен.
— Защо? Съмняваш ли се в нещо? Видя ли нещо особено?
— Видях. Но това, което видях, е толкова чудовищно, толкова ужасно, че ме е страх да повярвам. Затова искам и ти да го видиш и да не си мислиш, че страдам от параноя.
— Но нали вече видях всичко, Юра! Там няма нищо чудовищно и страшно. Какво имаш предвид? Да не би да позна някого? Има ли в този запис човек, когото познаваш?
— Не. — Той поклати глава. — Никого не познах. Друго има… Слава, моля те, хайде да я видим пак заедно, ще ти покажа какво имам предвид, а вече ти сам ще решиш да си правиш ли изводи от това или не.
— Добре. — Свих рамене. — Ще пийнем чай и ще отидем в квартирата ти да гледаме кино.
След чая пратих Лиля горе, като й наредих да си измие зъбите и да си легне, а аз отидох у социолога да гледам за втори път касетата на Вернигора.
Мазаев изключи видеото, а аз почувствах как устата ми е пресъхнала и как предателски подскача левият ми крак, което означаваше крайно необичайно вълнение и изумление. Да, Юра Мазаев беше прав. Онова, което ми показа, наистина бе чудовищно, до такава степен чудовищно, че беше трудно да го повярва човек. Аз можех да гледам тази касета още десет пъти, но без Мазаев нямаше да видя онова, което той ми показа, защото не притежавам необходимите знания. Социологът Юрий Сергеевич Мазаев имаше тези знания.
Когато излязох от неговия двор и направих няколкото крачки до нашата къща, отначало чух гласове, а после различих в тъмното Татяна и Сергей Лисицин. Седяха на двора до масата, но лампата, кой знае защо, бе угасена и те разговаряха съвсем тихо. Със закъснение съобразих, че вече е много късно — нали се прибрахме от хотела след убийството на Юшкевич около осем часа, а после имаше вайкане по повод обира, приготвяне на вечерята, самата вечеря, гледането на касетата… Нашите хазяи навярно вече спяха, затова Таня и Лисицин седяха на тъмно и си шушнеха тихичко като мишлета.