— Ами Лиля? Няма ли да се събуди?
— Да се надяваме, че няма. По-точно — ще се постарая да се прибера, преди да се е събудила. Обикновено тя спи сладко и дълбоко, метнала се е на баща си. Тоест на мен.
За всеки случай надникнах в нашата стая. Лиля тихичко сумтеше насън. Свикнала от ранно детство да бъде сама, включително и вечер, тя не се нуждаеше от нашето присъствие, за да угаси лампата и да заспи. Много самостоятелно дете си имам. И съзнателно.
Промъкнах се на пръсти в съседната стая, съблякох се и легнах до Татяна и изведнъж ме обзе такова пронизващо, такова невероятно щастие, че дъхът ми секна. Какъв късмет, че хазяите на Юра бяха заминали! Изглежда, моят ангел пазител бе поровил с пухкавата си ръчичка в барабана и бе започнал да вади оттам точно каквото ми трябваше. Добре би било тази тенденция да продължи повечко. Поне до утре…
ГЛАВА 8.
Сутринта беше мрачна и прохладна и за мое огромно облекчение разбрах, че може да не ходим на плаж. Инак аз обичах да се поизлежавам под топлото слънце, да си попека кокалите, да поплувам, да подремя. Но сега нямах никакво желание за тези неща. Исках само едно: да седя до Таня като вярно куче — да положа глава на коленете й и предано да търся погледа й. Един дявол знае какво ми ставаше! Но друго беше странното: същото се бе случило с детето ми, вярно — малко по-рано. Тя преди мен бе усетила излъчваното от Татяна нещо. В обсега на неговото действие човек изпитваше чувството на покой, топлина, доброта и защитеност.
Измих се, избръснах се и хукнах към пазара, въоръжен с три мрежи и дълъг списък, съставен от въртокъщната Ирочка. По това време излезе и Юра Мазаев, който също носеше мрежи и списък, но него бяха пратили не на пазара, а по гастрономите. Определено у Ирочка дремеше велик организатор. Впрочем може би не дремеше, като се има предвид, че под нейното умело ръководство Таня — въпреки безумно тежката си работа като следовател — успяваше да напише по няколко повести годишно.
Поради цялото това пазаруване седнахме на закуска почти в единайсет часа, но ако се съдеше по изобилието и разнообразието на трапезата, тази късна закуска заплашваше плавно да се превърне в обяд, после във вечеря, а може би и в закуска на следващия ден.
— И без това задигнаха компютъра — заяви оптимистично Ирочка, — а и времето е лошо. Така че — нито работа, нито плаж. Остава само плюскането. Все е някаква радост.
Беше невероятно смешно да чуеш това от устата на тази стройна и изящна млада жена. Наистина обичаше не само да готви, но и да си похапне с апетит. Къде ли се дяваше всичката тази храна? Защото по нея нямаше нито грам тегло в повече, нито милиметър тлъстина. Някои хора са големи късметлии! Аз например надебелявам моментално. Достатъчно е една седмица да се храня със сандвичи с пресен бял хляб и над колана на панталона ми започва заплашително да провисва отвратителна гънка. Вярно, премина ли на месо и зеленчуци с черен хляб, гънката веднага изчезва. Но ако се хранех редовно с гозбите на Ирочка, след месец трябваше изцяло да сменя гардероба си — нямаше да ми стане нито един панталон.
Сега гледах мечтателно увитото в крехък нежнозелен лист маруля парче шунка, посипано като в сандвич с настърган кашкавал, забъркан с майонеза и чесън, и пресмятах колко калории има в белия хляб и колко — в майонезата. Реших, че майонезата все пак е по-нискокалорична от меката бяла франзела и е напълно допустимо да излапам още един марулено-шунково-кашкавален сандвич. Четвъртия. Защото три вече бях излапал.
След като взех това решение, аз радостно се облизах и протегнах алчна лапа към поставения в центъра на масата поднос, но в този момент пред нашата портичка застана млад мъж с ослепително джентълменски вид. Сивият костюм от тежка коприна му стоеше като на манекен, без нито една гънчица, а вратовръзката върху изумително чистата риза будеше чувство на черна завист. Той погледна някакво листче, а после пощенската кутия, на която беше написан адресът ни, след което решително влезе в двора.
— Добър апетит — учтиво поздрави той. — Тук ли е улица „Първомайска“ номер осем?
— Тъй вярно — потвърдих с натъпкана уста, защото все пак бях успял да грабна бяло-розово-зеленото чудо.
— Да сте разговаряли вчера с младо момиче, което правеше социологическо допитване?
— Разговаряхме.
— Извинете, а да сте запазили случайно талончетата, които тя ви е дала?
— Какви талончета? — навъсих се аз. Не си спомнях за никакви талончета.
— Нашата служителка попълва анкетна бланка с отговорите на всеки анкетиран, където отбелязва също възрастта и професията, а след интервюто откъсва и му дава талонче, на което е посочен номерът на анкетата и един специален код. Това се прави, за да можем да проверим доколко добросъвестно работи интервюиращият. Не са ли ви дали талоните?