— Как ще е рано, Владислав Николаевич! — учуди се хазяйката. — Вече е седем и половина. Аз дори съм си поспала повечко, защото времето е мрачно. Точно навреме решихте да попътувате с парахода — тези черни облаци ще останат дълго, никакъв тен няма да хванете, тъй че по-добре да поплавате — все е развлечение.
— Обаче няма да тръгнем — заявих аз. — По-точно, аз няма да тръгна. За Танечка и Ира още не знам.
— Отказахте ли се? Защо така?
Неопределено свих рамене:
— Ами някак си, разбирате ли… отказах се. Не ми е притрябвал този параход. Никога не съм се качвал, представете си, че ме хване морска болест? Или дъщеря ми, което е още по-лошо. Няма да рискувам. Тъй че, ако обичате, не съобщавайте за моята стая в туристическото бюро, ще поживея у вас още известно време.
— Добре, щом е тъй — кимна Вера Илинична.
Тя дори сякаш беше доволна, че оставаме. Знае ли се, може в нашата стая да настанят семейство с малко дете, което ще плаче или пък ще крещи, ще тича навсякъде и ще досажда на всички. Лиля поне беше кротко и послушно дете — нито го виждаш, нито го чуваш.
Сбогувах се с Лисицин и се качих в стаята с надеждата да се поизлежавам още малко. Лиля лежеше с отворени очи и личицето й бе напрегнато.
— Татко, къде беше? Събудих се, видях, че те няма, и се изплаших.
— Говорехме си с чичо Серьожа. А ти отдавна ли си будна?
— Отдавна. От шест часа.
— Да, чичо Серьожа дойде именно в шест часа. Сигурно съм те събудил, когато съм излизал от стаята — излъгах, като криех очите си: гризеше ме съвестта. Не стига, че я излъгах, ами сега ми предстоеше и да й кажа, че екскурзията с парахода се отменя. Трябваше да й го обясня някак. Но как? — Котенце, трябва сериозно да си поговоря с теб — започнах предпазливо, без да имам и представа какво друго ще кажа.
— За леля Таня ли?
— Не. Какво имаш предвид всъщност за леля Таня? — Приседнах в края на леглото й и взех малките й топли ръчички в своите.
— Ще се жениш за нея, знам.
— Ама откъде ти хрумна? — изумих се искрено. — Исках да си поговоря с теб за екскурзията с парахода. Разбираш ли, слънчице, трябва да се откажем от нея.
От очите на Лиля моментално бликнаха сълзи:
— Защо?
— Трябва да останем и да помогнем на чичо Серьожа. Той е в много тежко положение и ние с теб не можем да го изоставим сега. Разбираш ли?
Лиля мълчаливо кимна и облиза от устните си горчивите детски сълзи. Не можех да й обясня, че на тоя свят най-много мразя да се опитват да ме манипулират. Мога да изтърпя много неща — простащина, несправедливост, обида. Никога не съм се трогвал особено от чуждата мъка, не съм се вълнувал от чуждите неприятности. Но да ме манипулират — с това не можех да се примирявам. Неизвестни сили, които стояха зад убийствата на кинозвездите, ме изритваха от този град и аз не смятах да преглътна тази мръсотия с апетит и с думи на вечна благодарност. Вече съм на трийсет и осем години, имам зад гърба си двайсет и една години служба, през четири от които ме обучаваха в милиционерската школа, а седемнайсет бях оперативен работник. И никой не може да ми се подиграва в очите! Но за осемгодишно момиченце тези разсъждения бяха прекалено сложни.
Татяна се съгласи с мен веднага и без уговорки, но и тя се опасяваше от реакцията на Ирочка на моето — нека си го кажем — оригинално решение.
— В края на краищата тя да върви с Мазаев. След две седмици ще се върне, а аз ще я почакам тук — каза Таня.
— Разбираш ли, не съм съвсем сигурен, че Юра ще тръгне, ако му кажем всичко, както си е — възразих аз. — Някак не ми прилича на любител на леки развлечения. Може би ще е по-добре ти да отидеш с нея?
— Хайде де — отсече Татяна, — как пък не! Притрябвала съм й аз. Тя иска Мазаев, не мен. И после: аз искам да остана с теб. Не можеш да зарежеш Лисицин, защото му е трудно, а по същата тази причина аз не искам да зарежа теб. Ако нямаш нищо против, разбира се.
Има си хас да имам нещо против! Бях готов да я разцелувам направо тук, на двора! Бях влюбен и — като всички влюбени — сляп и глупав. В онзи момент и през ум не ми мина, че правя страшна, непоправима грешка.
ГЛАВА 9.
Ирочка се цупи през целия неделен ден, въпреки меките придумки на Татяна и насмешливите реплики на Мазаев. Юра беше избрал своя линия, според която зад всяко безплатно благодеяние се крие някаква измама и е по-добре човек да не приема такива благодеяния, ако не иска после да се озове в криминална ситуация, от която няма да знае как да се измъкне. Аз авторитетно го подкрепях, като разказвах различни истории от своята милиционерска практика, в които някой се бе съблазнявал от нещо на далавера и докато се опомни, се бе озовавал до уши в кал.