Наистина това бе силен удар за Ирочка и бе глупаво да се надяваме, че ще го понесе стоически. Едва привечер в неделя тя започна полека-лека да се успокоява. Но в понеделник сутринта отново бе по-мрачна от облак, току поглеждаше часовника си и въздишаше. Най-сетне, след като за пореден път погледна циферблата, тя горчиво въздъхна:
— Край!
И се разплака. Беше точно 13 часът и аз разбрах, че през цялото време тя бе хранила някаква — макар и слаба — надежда, че ще сменим решението си. Сега вече беше късно. Огромният снежнобял „Иля Глазунов“ плаваше по Черно море, отнасяйки в утробата си две празни разкошни каюти категория лукс. Чувствах се ужасно виновен пред нея и пред моята дъщеря.
Но това бяха последните й сълзи. Ира разбираше, че вече е невъзможно да се направи нещо и трябва да се примири. Тя избърса очите си, подсмръкна и делово превключи на кухненско-обедни теми.
На обяд всички се стараехме да развеселим Лиля и Ирочка, като крояхме някакви феерични планове за развлечения, които ще си създадем в замяна на несъстоялото се морско пътешествие. Обещах на Лиля да я повозя на поничките и на гъсеницата — няколко пъти ме бе молила, но аз постоянно отказвах от съображения за сигурност: все ми се струваше, че дъщеря ми непременно ще се катурне и ще се удави, въпреки че пред очите ни стотици деца и възрастни се качваха на тези огромни гумени надуваеми неща, завързани с въжета за катер, и с писъци и викове се носеха по вълните.
— Аз пък ще ти разреша да полетиш с парашута — обеща Татяна на Ирочка.
Тук работата бе малко по-различна. И парашутът се връзваше с въже за катер, но човекът още от брега излиташе във въздуха и десет минути летеше на ужасяваща височина над морето. После катерът се връщаше до брега, намаляваше скоростта на точно определено място и плажният парашутист попадаше право в прегръдките на инструктора, който го улавяше и внимателно го поставяше на пясъка. Ирочка ужасно искала да опита, но Татяна категорично й забранявала това развлечение.
— Докато ти летиш, ще умра от страх за теб — казвала доскоро. — Да не искаш да падна в несвяст?
А и десетте минути летателно удоволствие стрували сто хиляди рубли или двайсет долара, тъй че това донякъде възпирало пестеливата Ирочка.
— Приятели, мисля, че доста се заседяхме вкъщи. Трябва да престанем с това безкрайно лапане и да се поразходим. Хайде да отидем до морето! — предложи Мазаев.
Бързо разтребихме масата, измихме чиниите, облякохме се по-топло и тръгнахме към плажа. Вятърът беше гаден, въздухът — влажен, небето — мрачно, а и настроението ни не бе твърде весело, макар и по различни причини. Но всички дружно се преструвахме, че се веселим и ликуваме, като целия народ в известната „Попътна песен“ на Глинка. По пътя купих от някакъв павилион две бутилки шампанско и заявих, че трябва непременно да ги изпием на плажа, сред шума на вълните. Предвидливата Ирочка веднага започна да търси по витрините на павилиони и магазини евтини пластмасови чашки. Най-сетне намерихме чашки, след което купихме и няколко шоколадчета за мезе.
Плажът бе съвсем пуст и мрачен. Пясъкът, толкова топъл и златист в хубавите дни, сега бе студен и сив, а дългите редици празни дървени скари под сенниците, кой знае защо, напомняха казарма. Ние бавно поехме по лепкавия пясък към скарите, за да се разположим по-удобно и да отворим шампанското.
— То сигурно е топло — предположи Ирочка.
— Аз обаче ще го сложа във водата, след петнайсет минути ще стане точно каквото трябва да бъде — отговорих й весело и с бодра крачка тръгнах към морето.
Свалих обувките си, приклекнах и тъкмо бях започнал да заравям бутилките в студения пясък досами водата, когато чух зад гърба си вик:
— Лиля! Не пипай!
Рязко се извърнах и видях как детето ми пъргаво се е завтекло към една от скарите, а Юра Мазаев с два огромни скока го настига и го хваща за ръката. Забравил за бутилките шампанско, хукнах към тях.
— Какво стана? — попитах, задъхан.
— Там някой си е забравил книгата — жално отговори Лиля. — Исках само да я видя. Честна дума, знам, че не бива да се вземат чужди неща, но аз не завинаги, а само да я видя…
— Лилечка, иди при леля Таня — ласкаво каза Мазаев и побутна Лиля към нашите дами. — Поискай им по едно шоколадче за мен и за татко ти.
Когато Лиля се отдалечи на безопасно разстояние, Юра тихо каза:
— Извинявай, Слава, не си мисли, че съм паникьор. Но в Афганистан се нагледах на какви ли не ужасии. След онова, което научихме и видяхме тук, изтръпвам от всичко. Иди при момичетата и гледай да не идват насам. Аз ще видя какво е това. Дай боже да съм сгрешил.