Послушах го — на двайсетина метра от нас на две скари бяха седнали нашите три красавици — две големи и една малка. А Юра бавно пое към другия край на дългата редица скари. Виждах как — сякаш се прокрадваше към див звяр в джунглите — той се приближи до една от скарите, на която като ярко петно се открояваше забравена от някого дебела книга.
— Владик, искал си шоколад? Ето, вземи.
Извърнах поглед към Ирочка и вече бях се приготвил учтиво да откажа, когато изведнъж се разнесе силният глас на Мазаев:
— Залегни! Залегни!
Преди да осъзная какво правя, аз грабнах Лиля, повалих я на студения влажен пясък и се проснах върху нея, прикривайки я с тялото си. От това положение в партер виждах нозете на препускащия насам Мазаев, който буквално прелетя половината от делящото ни разстояние и също се просна по очи, като прикри главата си с ръце. След миг се чу взрив.
При мисълта какво можеше да стане с детето ми се сковах от такъв ужас, че още дълго лежах, заровил глава в пясъка и притискайки Лиля до себе си.
— Слава! — чух гласа на Мазаев точно над ухото си. — Слава, добре ли си? Можеш да станеш.
Той измъкна изпод мен примрялата от страх Лиля и ми помогна да стана.
— Господи! Какво беше това? — промърмори Таня, като едва мърдаше скованите си устни.
— Някаква хулиганска шега — злобно отговори Юрий и отърси от пясъка дънките и пуловера си. — Слава богу, размина ни се. Хайде, хайде, момичета, успокойте се, вече няма страшно. Усмихнете се и извадете нашите нови чаши, а ние със Слава ще донесем шампанското.
Той ме дръпна за ръката и аз покорно се потътрих след него към водата. Краката ми бяха измръзнали и чак сега се сетих, че бях събул маратонките си, за да заровя бутилките, застанал във водата до глезените. Но студът ми подейства отрезвяващо и аз отново нагазих във водата, за да уталожа малко нервното треперене.
— Е? — попитах настойчиво, втренчен в очите на Мазаев.
— Нещо странно. — Той замислено поклати глава. — Обикновено в такива играчки натъпкват толкова взрив, че човекът да бъде разкъсан на парчета. Затова ви крещях: „Залегнете!“ Бях сигурен, че ей сега всички скари ще се разхвърчат във въздуха и парчетата им ще се изсипят върху главите ни. А взривът се оказа много по-слаб, отколкото очаквах. Много по-слаб. Дори не разбирам защо. Имам чувството, че целта е била не да убият, а да осакатят някого.
— С други думи — да го сплашат?
— Не, не бих казал точно това.
— А какво? — попитах, но вече знаех отговора.
— Ако предположим… Слава, не се стряскай предварително, аз само предполагам. Та ако предположим, че книгата е била приготвена специално за Лиля, те не са искали тя да загине. Защото ако това бе станало, ти щеше да останеш в града до края на дните си или докато не разбереш какво става тук. Но нали те не искат това? Те искат да те махнат от града, да те махнат на всяка цена и слагат толкова взрив, колкото е нужен само за да рани детето. Много сериозно, но не смъртоносно. Такъв взрив би й откъснал китките на ръцете. Тогава ти би я грабнал и с първия самолет би отлетял в Москва, за да я настаниш в най-добрата клиника. При никакви условия нямаше да останеш тук. Така е, нали?
Кимнах. Гърлото ми бе толкова пресъхнало, че не можех да проговоря. Идиот! Кретен! Самонадеян егоистичен гад! Не ми било харесвало, видите ли, да ме манипулират! Ами че всичкото мое достойнство с все гордостта и самолюбието ми не струват колкото дори едно косъмче от къдрокосата главица на Лиля!
— Слава, стегни се и престани да се самобичуваш! — строго каза Мазаев и извади от пясъка бутилките шампанско. — От твоите нервни кризи никой няма да се почувства по-добре. Трябва да бъдем много предпазливи и внимателни.
Наведох се, гребнах с шепи солена вода и няколко пъти наплисках лицето си.
— Трябва веднага да махна Лиля оттук — промърморих дрезгаво. — Добре ще е да отпратим и Таня и Ирочка. Боже мой, какъв съм глупак! Сега щяхме да си плаваме с парахода и да си гледаме живота.
— Добре де, защо да се тръшкаме! — махна с ръка Юра. — Не можем да настигнем парахода. Трябва да помислим как да се оправяме в ситуацията. Хайде да идем да пийнем шампанско, ще ни поотпусне.
Той бързо тръгна обратно към скарите, понесъл във всяка ръка по една голяма тъмнозелена бутилка с черно-златист етикет, а аз се потирих след него, загребвайки пясъка с боси ходила, с маратонките в ръце. Мрачно бе в душата ми.