Веселбата не се получи. Изпихме скъпото френско шампанско в тягостно мълчание. Аз мъчително си блъсках главата как да направя така, че Лиля да замине за Москва, а аз да остана. Можех да се опитам да придумам Рита да си тръгне от фестивала предварително, но за целта трябваше да й разкажа всичко. Знам ли как ще реагира? Когато снощи дойде да се сбогува с нас и научи, че няма да пътуваме, тя ме погледна със съчувствие, като че бях тежко болен. Моите внезапни решения и не по-малко внезапните промени на тези решения я объркваха. Разбрах, че вече е била планирала живота си за близките две седмици с оглед на това, че ние с Лиля няма да сме тук и няма да е нужно по два пъти на ден да ни носи сакове с витамини и да се прави на грижовна майка. Може би дори се бе наканила да отиде някъде със своя ненагледен Рудин — нали фестивалът щеше да свърши след три-четири дни. И не щеш ли, аз й заявявам, че трябва да вземе Лиля и да се прибере в Москва…
— Да се махаме оттук — изведнъж каза Ира. — Тук е някак… страшно ли, не знам. Неуютно е.
Тя потрепери и изпи до дъно чашата си. Станахме мълчаливо, изхвърлихме в едно кошче бутилките и обвивките от шоколада и се потътрихме към изхода на плажа и крайбрежната улица.
— Къде ще отидем? — попита Татяна.
— Наляво е хотелът с кинаджиите. Да тръгнем надясно, там още не сме се разхождали — предложих аз.
Вървях, здраво стиснал ръката на Лиля. След това, което се случи, обикновеният ми бащински страх за детето се удесетори и стана почти панически. Имах чувството, че ако го пусна по-далеч от метър от мен, веднага ще му се случи нещо лошо. Трябваше да махна Лиля оттук — без никакво съмнение! Въпросът беше само дали аз да остана, или също трябва да замина и да спра да се интересувам от невидимите благодетели, които убиваха кинодейци и ме пропъждаха от града. И този въпрос трябваше да бъде решен бързо.
Асфалтираната крайбрежна улица свърши, по-нататък покрай морето водеше чакълест път с малки палми от двете страни. Пред нас изникна недостроена сграда с изящна и необичайна архитектура. От дясната страна на алеята, по която крачехме, голяма табела, закачена на стълб, гласеше, че строежът на хотел „Палас“ се изпълнява от турската строителна фирма „Касиду“. Но не забелязахме никакво движение из строежа. Разбрах, че това е същата изоставена строителна площадка, за която ми бе разказал вчера на разсъмване Серьожа Лисицин — тук бяха намерили мъртъв режисьора Виктор Бабаян. Строителните работи вървели бързо и гладко и при такива темпове хотелът трябвало да бъде завършен до ноември-декември. Но се намесила политиката. След събитията в Будьоновск в средствата за масова информация се появи дезинформация, че ръководителят на завзелите Будьоновск терористи Шамил Басаев е избягал в Турция и е получил убежище там. На следващия ден някакви хулигани подхвърлили на строежа листовки със снимката на министър-председателя на Турция с избодени очи и текст, оскърбяващ религиозните чувства на мюсюлманите. Строителите турци веднага си събрали багажа и гордо заминали за родината си. Едва ли можем да ги упрекваме, че не са пожелали да останат в такава враждебна обстановка.
Поехме обратно, защото оттатък недостроения хотел започваше пущинак и не бе интересно да се разхождаме там. Когато отново се озовахме в центъра на града, аз бях взел решението си.
В телефонната палата на пощата беше пълно с народ и трябваше да чакам на опашка за телефон доста дълго. Най-сетне влязох в задушната тясна кабина и започнах да набирам един след друг московски телефонни номера. Наложи се да похабя за тези обаждания безброй жетони, но в края на краищата намерих хората, които ми трябваха, и направих необходимите уговорки. От местния телефон се обадих в хотела и си поговорих с Рита. Както и предполагах, тя изпадна в ужас, задето Лиля толкова бързо се връща в Москва, преди да е прекарала на морето и две седмици, но успях да я успокоя с приказки за лошото време, което ще остане такова още дълго, и с измислици за необикновено луксозната вила на мои приятели, у които ще живеем и които имат две деца, приблизително на възрастта на Лиля, така че детето няма да скучае. Рита бързо се предаде, имайки предвид ежедневните синоптични сведения, които радостно съобщаваха, че в Москва и Подмосковието е топло и слънчево и че прогнозите са времето да остане такова до края на юли, а може би и до средата на август.
Когато се върнах на „Първомайска“, събрах бързо багажа си, сбогувах се с всички и с Лиля заминахме за летището. В тукашния отдел на милицията показах служебното си удостоверение и направих едновременно строга и жална физиономия. Момчетата се смилиха и ни качиха на първия самолет за Москва.