През целия път мълчах, отново и отново мислено проследявайки всички минали и предстоящи събития. Само дано всичко мине без издънки! В града останаха Таня и Ирочка, и те се нуждаеха от защита не по-малко от Лиля. Вярно; с тях беше Юра Мазаев, но все пак…
На летището в Москва ни посрещна Игорьок Дивин — един от най-чевръстите и съобразителни мои колеги.
— Взе ли билет? — беше първият ми въпрос към него.
— Тъй вярно, Владислав Николаевич, летите утре, по-точно — още днес рано сутринта, в шест и петдесет.
— Намери ли Марина?
— Намерих я. Чака ви.
— Предупреди ли Борзенков?
— Предупредих го. Той ми даде и колата да ви посрещна. Ако искате, можем веднага да тръгваме за Барвиха. Той ми обясни пътя.
— Браво, Игорьок! — похвалих го аз.
Излязохме от залата за пристигащи и се качихме в уютния просторен мерцедес на Алик Борзенков, мой стар приятел и някогашен съученик. Беше вече два часът през нощта, а аз трябваше да успея да откарам Лиля във вилата на Алик в Барвиха и после да прескоча до Марина. Програмата се получаваше много сгъстена, като се има предвид, че трябваше да се върна на летището най-късно в шест сутринта.
Лиля спеше, свита на клъбце на задната седалка и положила глава на коленете ми. Направих си сметката, че ако прекарам при Марина поне един час, трябва да съм при нея не по-късно от четири и петнайсет, та до шест да успея да пристигна на летището. Два часа до Барвиха и обратно с добър мерцедес и по пустото нощно шосе бе напълно изпълнима задача, ако не се случеше нещо непредвидено. А аз открай време познавах Игорьок като много добър шофьор. Не би било зле да се отбия и вкъщи.
И на мен ми се искаше да подремна, отметнал глава на високата, тапицирана с велур облегалка, но не можах. Сега, когато Лиля беше в безопасност, започна да ме гризе остра тревога за двете жени, останали на юг, край Черно море. Как ли са? Дали не им се е случило нещо лошо? Дали не ги е страх? Впрочем този въпрос бе риторичен. Естествено че ги е страх. Горките ми момичета! В каква каша ви забърках! И всичко стана, защото ми се дощя да защитя Игор Литвак. Знае ли човек…
Алик Борзенков не спеше, чакаше ни. Щом чу шума на мотора, той изскочи от къщата и се втурна към колата.
— Влад! Добре ли си?
Внимателно събудих Лиля и слязох от колата. Алик винаги ужасно се страхуваше за мен. Той беше известен композитор, съчиняваше шлагери, печелеше луди пари, но моята детективска работа му се струваше нещо свръхестествено и изпълнено с ежечасни и ежесекундни опасности. При нормално развитие на събитията той ми се обаждаше горе-долу веднъж месечно — разбира се, ако ме откриеше. Обадех ли му се аз обаче, това непременно бе свързано с някакви екстремни ситуации. Затова щом вдигнеше слушалката и чуеше гласа ми, той се плашеше и веднага започваше да пита здрав ли съм и дали всичко е наред.
Прегърнахме се с Алик. Ръцете му бяха ледени и аз разбрах, че през цялото това време се е тревожил и място не си е намирал, представял си е, че съм смъртоносно ранен, целият в окървавени бинтове и с пресъхнали устни. Странно, но в целия свят нямаше човек, който повече да се страхува за мен. Мама не я броя. Тя бе прекарала целия си живот със съпруг детектив и си бе изстрахувала страха, докато всяка вечер бе чакала баща ми да се прибере от работа. Естествено тревожеше се и за мен, но вече не толкова много, защото прекалено добре си представяше нашата работа. И после — добре познаваше сина си, тоест мен. Аз никога не съм се отличавал с безумна храброст и склонност да разбивам стени с главата си. Почти никога не се набърквам в авантюри. Просто нямам такава жилка, какво да правя! Аз съм сух, емоционално хладен егоист, умерено мързелив и умерено предпазлив. Такъв поне ме виждаше мама и май не бе в голяма грешка.
— Знам, че бързаш — каза Алик, когато влязохме в къщата. — Твоят Игор ме предупреди, че имаш съвсем малко време. Ето, приготвил съм ви сандвичи, всичко е в пакетчета, ще хапнете в колата, за да не губите време.
Приех с благодарност огромната торба. Една от легендите, стабилно възцарили се в хуманитарно-музикалната глава на моя съученик, бе тази за вечно гладните детективи. Впрочем тя не бе твърде далеч от истината.
Прегърнах почти спящата си дъщеричка, тупнах по рамото грижовния Алик Борзенков и двамата с Игорьок потеглихме обратно за Москва. Когато в три и половина пристигнахме пред блока на крайбрежната улица „Овчинниковска“, вдигнах глава и видях, че един прозорец свети. Клетата Маринка също не спеше в очакване на безпътния и непредсказуем Стасов. Тя винаги казваше, че през първите два часа след събуждане ръцете й са несигурни, затова за най-отговорната работа определяше часове следобед. А случеше ли се услугите й да потрябват нощем, не си лягаше, докато не завършеше работата. Нашата Марина беше вълшебница: и мало, и голямо се възползваше от таланта й. На нас тя никога не отказваше и не ни вземаше пари, но ние смятахме за свой дълг да й правим подаръци за всякакви истински и измислени празници и за рождения й ден, защото разбирахме: много често успехът в нашата работа зависеше от нея.