— Не смей да флиртуваш с моята дама! — казах, когато приближих до тях. — Отмъщението ми ще бъде страшно.
Таня изтърва картите, скочи от скарата и силно ме прегърна.
— Дима — промърмори тя, свряла лице в шията ми, — Димочка! Ти се върна.
Реакцията на Мазаев бе по-спокойна. Той сякаш изобщо не се учуди на неочакваното ми появяване. Оцених това по достойнство, защото разбрах: той през цялото време незабелязано се е оглеждал наоколо, та внезапна опасност да не го свари неподготвен. Отдавна ме е забелязал, но понеже не е знаел моите планове и намерения, решил е да не вдига шум преждевременно. Защо ли се е насочил към социологията? Истинското му място е в криминалната милиция. Впрочем защо ли реших, че е социолог? Защото той ми каза? Мисълта, че Юра Мазаев не е човекът, за когото се представя, не ме бе спохождала до този момент. Но може би е трябвало? Стасов, изгубил си не само храбростта, но и професионалната си предпазливост! Наистина ти е време за пенсия…
— Как е Лиля? — попита той и ми стисна ръка. — Настани ли я?
— Да, всичко е наред. А вие как сте тук без мен?
— Както виждаш — позасмя се Юра. — Ирина спи ли, спи. След вчерашното произшествие с книгата така се притесни, че цяла нощ не мигна. Поне сега се поотпусна, Ириша! Ставай! — високо извика той и потупа Ирочка по бедрото. — Събуди се, красавице, Стасов пристигна.
Ирочка с усилие разлепи клепачи и се втренчи в мен с неразбиращ поглед.
— Владик… — смотолеви тя с дрезгав от съня глас. — Ама ти не замина ли?
— Вече се върнах. Ставай, приятелко, тръбата ни зове! Каня ви да обядваме на ресторант.
— По какъв повод? — намръщи се Мазаев.
— Ами просто така. По случай щастливото ми завръщане.
Ирочка, седнала на скарата, въртеше глава в опити да се разсъни и да отхвърли тежката дрямка. Погалих застаналата до мен Татяна по мекото топло рамо и я притиснах до себе си. Интересно: ако й направя предложение, ще се съгласи ли или ще ми откаже? По-скоро ще ми откаже.
След половин час вече влизахме в един крайморски ресторант с надвиснала над оловносивото море веранда. Имаше съвсем малко свободни места, което не бе за чудене при такова лошо време. След като направихме поръчката, аз излязох от залата — уж до тоалетната — и тръгнах да търся входа към кухнята. До този вход трябваше да се намира мястото, което ми бе нужно.
Намерих кухнята доста лесно. Като се озъртах крадливо, пъхнах зад дървената вратичка, прикриваща пожарния кран, една донесена от Москва бележчица, извадих от устата си късче дъвка и го залепих върху металното резе на вратичката. Дъвката беше сигнал, че в скривалището има бележка. Дадоха ми тази връзка в Москва, защото в този южен град нямах никого освен Серьожа Лисицин, а и на него не възлагах големи надежди, още повече че го бяха отстранили от оперативна работа. В портфейла си имах още една бележка — тепърва предстоеше да поставя и нея в предварително уговорено скривалище.
Когато се върнах в залата, предястията вече бяха на масата. Тук обслужваха бързо, което ме зарадва. Бяхме в същия ресторант, където преди няколко дни бяхме вечеряли с Лиля, и бях любопитен дали ще ме познае дебелият, мустакат келнер, който ни обслужваше тогава. Дори и масата бях избрал специално в неговия район.
Келнерът ме позна. И това също ме зарадва.
— А къде е дъщеричката ви? — попита той, като поставяше пред нас огромни чинии с пържоли и пържени картофи.
— Наложи се да я върна у дома. Представяте ли си, разви слънчева уртикария! — оплаках му се аз. — И температура вдигна, и всичко я сърби, горкичката.
— Колко неприятно! — изрази съчувствието си той. — Такова мило момиченце!
Засега всичко вървеше по план. Не само не криех завръщането си, но се стараех да направя присъствието си в града колкото може по-забележимо. Разбира се, нямах ни най-малко основание да подозирам дебелия келнер във връзки с невидимата организация, която бе положила толкова усилия, за да се отърве от мен. Но от десетина случайни изстрела един или два непременно ще улучат болното място. Дори в такъв огромен град като Москва тази тактика е изигравала ролята си, за тук пък — да не говорим…
След ресторанта тръгнахме да обикаляме града без посока. Впрочем разходката беше без посока за всеки друг, но не и за мен. Аз съвсем целенасочено водех приятелите си към улица „Сапунов“, където се намираше най-голямото в града фотоателие. Трябваше ми не само това ателие, но и телефонната кабина до него.