На прага се извърнах и още веднъж напомних:
— Ще намина утре по същото време. Гледай да не се разболееш или да не заминеш спешно за погребението на любимата си леля. Новият ти командир не обича тези работи.
Излязох от фотоателието и потърсих с очи телефонната кабина. Тя беше там, където ми бяха обяснили — на десетина метра от сградата, в която се помещаваше фотоателието. Помолих компанията да ме почака още минутка, влязох в кабината, разиграх една няма сцена дава ми заето, като през това време оставих в малкото скривалище втората бележка, а после с чиста съвест поведох приятелите си към един бар на крайбрежната улица да пием коктейли. Първите стъпки бяха направени. Сега щяхме да чакаме кой и как ще реагира на тях.
ГЛАВА 10.
На другия ден в седем и половина сутринта седях на двора в къщата на „Първомайска“ и се преструвах, че старателно чета местния вестник. Хазяите на Юра вече се бяха върнали от своите роднини, така че той прекара нощта в стаята на Ирочка, а Таня спа при мен. Всички те още спяха, а аз чаках контролния сигнал и нетърпеливо поглеждах часовника си.
Най-сетне през отворения прозорец на първия етаж се чу телефонно иззвъняване. Григорий Филипович вдигна слушалката.
— Ало — чух възглухия му глас. — Не, имате грешка. Не, не е пощата, а частен дом.
Облекчено си поех дъх. Значи първата бележка, която бях оставил до кухнята в онзи ресторант, бе стигнала до адресата. В бележката имаше указание да се обадят между 7,30 и 8,00 на нашия телефон и да сбъркат номера — като потвърждение, че бележката е получена и човекът, до когото бе адресирана, е готов да се срещне с мен.
Точно в дванайсет и петнайсет бях на морската гара, тъжно загледан в пристана, до който съвсем доскоро бе стоял снежнобелият „Иля Глазунов“ с разкошните каюти, предназначени за нас. Защо ли не заминахме? Защото съм глупак.
Влязох в зданието на гарата и се качих на втория етаж, където бяха касите. От петте касови гишета бяха отворени две и пред всяко от тях имаше опашка от седем-осем души. Наредих се на едната, извадих справочник по лекарствени растения с ярка обложка и се престорих, че усилено чета. С крайчеца на окото си наблюдавах стълбището и скоро видях едър чичка с шкембе и очила, който с пъхтене се качваше към втория етаж. Чичката застана зад мен и попита:
— Вие ли сте последен?
— Цял живот съм последен — въздъхнах. — Когато е да бият някого, все мен бият. Надявам се това да не ми се случи и тук.
Дебеланкото шумно си пое дъх и се помъчи да погледне обложката на моята книга. Разбрах, че трябва да му помогна, затова затворих книгата и я поставих на парапета, покрай който се бе наредила опашката, и бръкнах в джоба си за носната кърпа.
След няколко минути вече разговаряхме на едно тихо и закътано местенце, далеч от любопитни очи и уши.
— Помислих си, че е пристигнал самият Николай Дмитриевич — каза дебеланкото, който се оказа главен готвач в същия ресторант, в който бяхме обядвали вчера. — Гледам: почеркът в бележката неговият.
— Почеркът е неговият — съгласих се аз. — А помощта ви е нужна на мен. Е, мога ли да разчитам на вас?
— Ами… — Той неопределено помръдна широките си рамене. — Ще видя какво мога да направя.
— Иван Александрович, това не ми върши работа. Ако можех да избирам от десетина помощници, бих могъл да се съглася някой от тях да не е в състояние да ми помогне. Ако един не е в състояние, друг ще е. Но аз съм чужд човек в този град и нямам избор. Разбирате ли? Надеждата ми е само във вас. — Вярно, послъгах, но Бог ще ми прости. — И после — продължих, — аз не искам от вас някакви активни действия. Нужно ми е само да се ослушвате и оглеждате, за да разберете кой се интересува от мен. И после да ми казвате това. Толкоз. А как да го направите — не е нужно да ви обяснявам, вие си знаете не по-зле от мен.
Иван Александрович въздъхна шумно и жално. Ролята на доброволен помощник на милицията му тежеше, но явно не можеше да откаже на Коля Шчипанов.
След като се разделих с главния готвач, аз се поразходих из центъра на града. Днес бе все така студено, но облачността постепенно се разчистваше, небето вече не бе толкова сиво и дори на моменти плахо надничаше слънцето. Май след ден-два времето отново щеше да се оправи.