Выбрать главу

Крачех бавно по кипарисовата алея и се опитвах да свържа в група три кинозвезди и един кинорежисьор. Какво общо имаше между тях? На кого може толкова дружно да са попречили? Касетата на Вернигора, която се бе набъркала в това кинематографично кълбо, съвсем заплиташе моите размисли. Тя не можеше да има никакво отношение към тези четири убийства. Защото ако цялата работа бе в касетата, щяха да загинат само Оля Доренко и Люся Довжук. А Олег Юшкевич и Витя Бабаян щяха да са живи. Значи работата не е в касетата… При мисълта за Юшкевич и Бабаян някакъв неясен спомен префуча през главата ми, но не успях да го уловя.

Към четири часа отидох до фотоателието и първо проверих телефонната кабина. Пъхнах жетон в цепнатината, вдигнах слушалката и набрах номера на Ритка в хотела, а същевременно започнах внимателно да изучавам надрасканите по стената на кабината думи и цифри. В момента, когато тя вдигна слушалката, видях това, което търсех — московския телефонен номер на Коля Шчипанов. Вчера този номер го нямаше тук. Значи и вторият адресат бе получил посланието ми.

— Аз съм, здрасти! — казах в слушалката.

Изглежда, бях събудил Маргарита с позвъняването си, защото тя не забеляза, че разговорът не е междуградски.

— Владик? Какво се е случило?

— Нищо, всичко е наред. Обаждам ти се, за да не се тревожиш.

— Добре ли пътувахте?

— Прекрасно.

— Как е Лиля?

— Добре е. Рита, може ли да те помоля нещо?

— Какво искаш?

— Трябват ми филмографиите на Доренко, Довжук, Юшкевич и Виктор Бабаян. Със сигурност ги имате.

— Имаме ги. Защо ти са?

— Рита, трябват ми. Не задавай излишни въпроси! При теб ще дойде Серьожа Лисицин, едно симпатично момче — около двайсет и пет годишно, ще ги дадеш на него, нали?

— Но не разбирам защо! — опъваше се Ритка с глупавия си инат.

— Серьожа работи в милицията и се занимава с тези убийства. Налага се да провери една версия и затова му трябват филмографиите на четиримата. Направи го, моля те.

— Добре де, ще го направя — предаде се тя. — Ужасен си, Стасов.

— Защо да съм ужасен?

— Ами защото ти самият можеше да се занимаваш с тези убийства, ако бе приел да работиш при Борис. А сега се правиш на глупак.

— Край, Рита, жетоните ми свършиха. Чао!

Затворих телефона и отидох във фотоателието. Зад щанда този път стоеше младо създание на около седемнайсет, с немита коса и небрежно гримирани очи. Създанието ядеше фъстъци от пакетче и преглеждаше купчинка квитанции.

— Добър ден, прелестно дете — казах, след като се приближих. — Къде е вашият небръснат колега?

— Кой по-точно?

Момичето лениво вдигна очи от квитанциите и се втренчи в мен с такъв тъп израз на лицето, че започнах да се съмнявам дали разбира, че пред нея стои живо същество, а не някакъв пън.

— Ами дето вчера по това време беше тук.

— А, Жорик ли… Няма го.

— Тъй. А кога ще дойде?

Бавно, сякаш насън, тя вдигна ръка, приближи часовничето до очите си и се замисли:

— След четирийсет и осем минути.

И аз погледнах часовника си. Беше четири и дванайсет минути. Интересно девойче, можеше просто да каже, че Жорик ще дойде в пет часа, ама не, прави се на математичка. „След четирийсет и осем минути!“ Ха, виж я ти!

— Сигурно ли е, че ще дойде? Има ли смисъл да чакам или той може да не дойде и до утре?

— Кой, Жорик ли? А, може, той си е такъв.

Тя отново се отнесе към квитанциите, а аз излязох и седнах на една пейка наблизо. В края на краищата нямаше да е трудно да намеря Жорик, но човек трябва да държи на думата си. Вчера бях тук почти в пет и половина и обещах да дойда днес по същото време. Тъй че до пет и половина небръснатото доносниче имаше право да се разхожда спокойно по улиците, а после, ако трябва, аз ще се занимавам с него.

Седях на тази пейка цял час. В пет и петнайсет в края на улицата се показа кола — тъмносиня жигула, която изсвистя с гумите си иззад ъгъла и светкавично довтаса до ателието. От колата изскочи Жорик и започна припряно да я заключва. Изглежда, страхуваше се да не закъснее за визитата на своя нов командир. Очевидно здравата се бе стреснал вчера.

След десет минути напуснах гостоприемното магазинче, отнасяйки със себе си сведенията за човека, който имал апаратура за нощни снимки, както и информацията, че на уплашения Жорик дори през ум не му минало да крие, че в града се е появил някакъв любопитен тип. Какво пък, неговата бъбривост ми беше полезна. Колкото повече се чува за мен, толкова по-добре.