Щастливият притежател на фотоапаратура за нощни снимки живееше в другия край на града и аз с удоволствие си направих една разходка с бърз ход. Винаги съм обичал бързото ходене, но когато до мен беше Лиля, трябваше да забавям крачка. Моята книголюбива дебеланка едва успяваше да следва крачищата на татко си.
Първото разочарование не закъсня. Никита Гушчин, чието име ми каза небръснатият Жорик, не бил в града. Заминал преди почти две седмици при годеницата си в Магнитогорск. Майката на Гушчин, мършава като сарък, изнервена и свадлива, разговаряше с мен през зъби, без да прекъсва заниманието си — пълнеше буркани с домати и краставици за консервиране. Разбрах, че от нея няма да имам никаква полза и вече се канех да се сбогувам, когато забелязах сред простряното на въжето бельо две бели тениски, които по размер не можеха да принадлежат на двайсет и осем годишен мъж. Значи Никита имаше брат или сестра. Това вече беше по-добре.
Беше въпрос на пет минути да си изясня, че Никита Гушчин има петнайсетгодишен брат Толик и че той се шляе някъде по крайбрежната улица. Придружен от две близначки от съседната къща, се разходих до центъра където те ми показаха Гушчин младши, който в захлас се правеше на възрастен с цигара в устата и кутия бира в ръка, заобиколен от тийнейджъри като него. Благодарих на момичетата и ги изпратих да си вървят, след което седнах близо до веселата компания, също с бира в ръка, и внимателно се заслушах в разговора.
— Ще се охарчи ли Толянич да почерпи по още една? — ехидно го подсторваше огромен хаймана с още съвсем детско лице, но с внушителна мускулатура.
— Не ми се свиди — лениво процеди Гушчин и се изплю пред крака си, — но не обичам използвачи. Хич недей да ме врънкаш.
— Нашият милионер си стиска копейките — закикоти се мускулестият.
Останалите плахо захихикаха. Личеше си, че уважават здравеняка и му имат страха, но същевременно не искат да си развалят и отношенията с Толик.
— Стига де, Льоха! — примирително каза един от хлапаците. — Толянич и без това вече колко дни черпи. Имай малко съвест!
— Именно — одобрително заяви Гушчин. Той допи бирата, небрежно хвърли кутията, без да се цели в кошчето, и бавно се надигна от мястото си. — Ще ида да взема още две-три — каза с тон, в който ясно се долавяше пренебрежение към другарите му.
Толик Гушчин се оказа слабичко ниско момче, уплашеният израз беше пуснал корени върху пъпчивото му лице. Разбрах, че в тази компания, ръководена от мускулестия хаймана Льоха, той е без никакъв авторитет и фактът, че е незабележим, го тормози. Сега обаче положението се е променило. Толик черпи приятелите си с бира и както личеше от току-що чутото — вече не за пръв път. Завоюва си внимание. А с какви пари, интересно? Онова, което видях в дома му, никак не приличаше на високо благосъстояние. Може би краде? Много любопитно. Ако наистина крадеше, щеше да бъде авторитет в тази гнила компания: хлапаците си падат по апашката романтика. Откъде тогава този израз на лошо самочувствие, на уплаха? Първа кражба, първи доходи?
Отидох до павилиона, където продаваха бира, и застанах зад гърба на момчето. За да плати, то извади от джоба си плик и от него — банкнота от петдесет хиляди. Пликът беше съвсем тъничък — ако в него бяха останали още пари, те не бяха повече от три-четири банкноти. Но фактът, че парите бяха в плик, красноречиво говореше, че отначало са били много.
— Анатолий — повиках го, когато Толик вече тръгваше с по една кутия бира в двете ръце. — Ела за малко, искам да те питам нещо.
Той уплашено се извърна:
— Защо?
Гласът му бе пресилено нахален, но въпреки това момчето не можа да прикрие дълбоко заседналия у него навик постоянно да го подритват.
— Ела насам де! Не бой се, не хапя.
Похватът беше банален и изтъркан от многократна употреба, но това не го правеше по-малко ефективен. За един петнайсетгодишен хлапак няма по-лошо от това приятелите му да го заподозрат в страхливост. Толик покорно ме последва малко по-нататък, по-далеч от компанията му. Спряхме до каменния парапет, който делеше плажа от крайбрежната улица, и се облегнахме на него с лице към морето.
— На кого даде апаратурата? — започнах без заобикалки.
Толик побеля, от което пъпките по лицето му станаха ярки и още по-грозни.
— Каква апаратура? — попита все още мъжествено.
— За нощни снимки. Е, на кого?
— Не знам за какво говорите.
— Хайде де! Ами парите откъде са? Открадна ли ги?
— Не съм крал. Какво се лепнахте за мен?
— Сега ще ти обясня. Брат ти, Никита, има фотоапаратура за снимане през нощта. Никита е заминал при годеницата си, а тебе някой те е помолил да дадеш тази апаратура за няколко часа. Нали така? И са ти дали цяла купчина пари. С тези пари гуляеш вече няколко дни. Какво, ще отречеш ли?