— И така да е! Какво толкова? Имам право. Нищо не съм крал.
— Да бе, да. А знаеш ли какво ще те прави Никита, като се върне?
— Какво?
— Ще те пребие, това. Поразмърдай си мозъка, ако изобщо го имаш. Защо не са помолили за това брат ти? Защо са изчакали да замине в Магнитогорск? Ами защото той нямаше да им даде тази апаратура, колкото и да му платят. Защото той със сигурност знае, че те са замислили нещо отвратително и подсъдно, и щеше да ги изхвърли от дома си като мръсни котета. И ето че те са съблазнили тебе — малкото глупаче, а ти си се поддал.
— Я стига сте ме плашили! — смотолеви недоверчиво Гушчин младши. — Те да не са някакви шпиони? Хора като хора бяха.
— Да бе, много шпиони си виждал ти! Те са хора като нас, нормално изглеждат. Две ръце, два крака, една глава. Впрочем прав си — не са шпиони. Те са нещо много по-лошо. Знаеш ли какво са направили тези хора като хора? Фотографирали са моя шеф по време на една секретна среща. И сега моят шеф иска да разбере кой го е направил. И брат ти Никита ще си има големи неприятности заради това.
— Защо пък той? — обърна се към мен Толик. — Нали не е снимал той. И изобщо сега го няма в града.
— Това ще го обясняваш на шефа ми, не на мен. Чия е апаратурата? На Никита. И толкоз. И ако сега не ми кажеш на кого си я дал, ще се смята, че е снимал брат ти. Шефът ми ще се разправя с него. Виждаш ли колко е просто?
— Ама аз откъде да знам кои са! — отчаяно възкликна Толик. — Не съм им искал документите. Дойдоха, предложиха ми пари… и аз я дадох. Какво толкова?
— Ей така дойдоха, от улицата? — усъмних се аз. — Нали е трябвало да знаят отнякъде, че Никита има апаратура. Може би са негови познати?
— Може би. — Той сви рамене. — Аз ги виждах за пръв път.
— У вас ли дойдоха?
— Не, спряха ме на улицата, когато се разкарвахме с момчетата.
— И момчетата ли ги видяха?
— Не. — Той завъртя глава. — Хванаха ме сам, когато бях изтичал за цигари.
— Е, и как изглеждаха? Колко души бяха?
— Двама. Единият беше по-възрастен, изобщо възстар. А другият — горе-долу колкото Никита. А сега ще трябва ли да връщам парите? Защото почти ги похарчих.
— Много ли ти дадоха? — поинтересувах се аз.
— Двеста долара в рубли.
— И вече си ги похарчил всичките? Ама ти си много бърз, Анатолий. Дори аз живея по-скромно.
От бледо момчето стана мораво. Явно бе свикнало майка му вкъщи вечно да мърмори, че нямат пари, и е разбирало, че пилее неочаквано споходилото го богатство непростимо глупаво, но не е можело да се овладее. Мнението на компанията му е било по-скъпо. В науката това се нарича референтна група. А и как е можел да обясни на майка си откъде има толкова пари? Ако беше по-умен и по-силен психически, щеше да си остави този почти милион рубли за джобни пари и да престане всеки ден да врънка майка си. Но Толик Гушчин не бе нито умен, нито силен.
— И никога повече ли не видя тези хора?
— Защо, видях ги.
— Къде?
— Ами тук, на крайбрежната. Тук човек може да види кого ли не. Същински Бродуей.
— Кога ги видя?
— Май завчера беше. Или вчера. Не си спомням точно.
— Те познаха ли те?
— Не. Разговаряха помежду си, видях ги в гръб.
— И какво, в гръб ли ги позна? Не мога да повярвам — казах убедено, вътрешно силно напрегнат.
Ако Толик не лъже и наистина е познал поне единия в гръб, значи съществува ясен признак. Господи, дано не се излъжа!
— Ами ако щете, ми вярвайте. Но аз със сигурност го познах. Ходи, сякаш е глътнал бастун, и се извръща с цялото тяло, като вдървен.
— Да не е инвалид?
— Ами… нещо такова. Не инвалид, но прилича на сакат.
— За кого говориш? За младия или за по-възрастния?
— За по-възрастния.
— Днес не си ли ги виждал насам?
— Не, днес не съм.
— Добре, Анатолий. Ще ти повярвам. А ти, ако искаш да живееш спокойно, послушай съвета ми: ако ги видиш още веднъж, не се издавай, че си ги познал. Веднага се извръщай настрана и се махай по-далеч. Ясно? Ще имаш късмет, ако ги намеря бързо. Ако ли не, ще трябва да стиснем за гушата братлето ти Никита, та да видим на кого е разправял, че има такава апаратура.
Ударът улучи целта. Момчето се страхуваше от брат си — беше очевидно. И много му се искаше да намеря тези юнаци колкото може по-скоро, докато Никита не се е върнал от Магнитогорск. Но реших да не го притискам. Нека си мисли, че самият той е толкова съобразителен.