— А ако ги видя, да ви кажа ли?
— Ха, че къде ще ме намериш? — позасмях се аз.
— Ами… — Хлапакът се смути. — Искате ли да дойда у вас, ако ги видя? Къде живеете?
— На „Първомайска“ номер осем. Знаеш ли къде се намира?
Той кимна. Лицето му придоби нормален цвят, очите му пламнаха от ловна страст. Ето го онова нещо, което ще му позволи да не се чувства като загубеняк в компанията си. То се знае, сега ще отърчи при тях и с пяна на устата ще им разправи какво важно и отговорно поръчение са му дали. Един чичка от „Първомайска“ номер осем следи двама престъпници. И той му помага.
— И още нещо, Анатолий. Ти сигурен ли си в приятелите си?
— Да, защо?
— Да не би тъкмо някой от тях да е насочил ония двамата към теб? Ти сега ще разкажеш на момчетата за нашите работи, а някой от тях веднага ще отърчи при онези мъже и ще им докладва, че си ги издал. Не те ли е страх, че може и така да стане?
— Да не съм луд да разправям на всички? — презрително изкриви устни Толик. — Та те не знаят откъде имам тези пари.
— Наистина какво им каза — откъде са?
Толик се смути:
— Ами… няма значение. Но не съм им казвал, че са за апаратурата. Онези хора ме предупредиха да не приказвам много. В смисъл после някой да не ме издаде на Никитка. Той строго ми е забранил да пипам нещата му.
— Глупаво момче си, Толя! — казах ядосано. — Да не си мислиш, че онези много ги интересува да не си изпатиш от брат си. Пука им на тях! За себе си ги е страх. Затова не приказвай много, чу ли? А на твоите приятели кажи, че съм те питал за някакво момиче, което се е срещало с Никита. Че уж съм й годеник и съм искал да разбера сериозни ли са отношенията й с Никита. А ти си ми обяснил, че няма страшно, защото Никита си има годеница, при която в момента е заминал. Разбра ли всичко?
Загледан след отдалечаващия се Толик Гушчин, аз си мислех, че ето такива слаби хлапета с ниско самочувствие стават лесна плячка за хора, които искат да ги използват. Имах предвид не само себе си.
Вече беше съвсем тъмно, когато се срещнах с човека, за когото бях оставил послание в телефонната кабина. Той се оказа пълна противоположност на главния готвач: слаб, дребен, подвижен и лек. В тъмнината не можах веднага да определя възрастта му, но гласът му ми говореше, че не е в първа младост. Отношението му към Коля Шчипанов беше едва ли не благоговейно, затова човекът веднага изрази готовност да направи за мен всичко, което ми е нужно.
— Прекарал съм целия си живот в този град, разбира се, освен годините в затвора — каза той. — Тук всяко куче ме познава. От една страна, това не е много хубаво, но пък нали и аз познавам всяко куче!
Интересно, помислих си, колко ли пъти е влизал в затвора благодарение на Коля Шчипанов? Имах в Москва такъв един човек: успях да го вкарам зад решетките пет пъти поред. Когато шестия път го хвана друг детектив, той го приел едва ли не като смъртна обида. „Вие, Владислав Николаевич, имате лека ръка, след вас винаги добре си изкарвам присъдата. А след това ченге непременно нещо ще ми се случи в лагера. Нека да се предам на вас, ще разкажа един-два епизода, дето никой не ги знае, та да излезе, че пак вие сте ме пипнали! А аз ще ви се отблагодари, както си му е редът“ — заяви, докато беше под следствие за шести път. Колко престъпления съм разкрил благодарение на този рецидивист — чет нямат. Вярно, и той си имаше принципи: никога не предаваше крадци и мошеници, но мразеше насилниците и убийците, затова добросъвестно ни предаваше всякаква информация във връзка с тежките престъпления. Изглежда, днешният ми познайник беше от същата категория. Но бе неприлично да питам чужд агент за такива неща.
Връщах се вкъщи на „Първомайска“, гладен като вълк, защото цял ден се бях мотал из града и нищо не бях ял. В стомаха ми тъжно се плискаше една самотна кутийка бира, която бях изпил на крайбрежната улица в очакване на удобен момент да заговоря Толик Гушчин. Вече беше късно, но бях сигурен, че грижовната Ирочка ми е оставила нещо за ядене. Освен това ме сгряваше мисълта, че вкъщи, на „Първомайска“, ме чака Татяна. Все пак понякога с човешката психика стават чудеса! Сега, след като едва не загубих детето си и обявих война на престъпниците, влюбеността ми в Татяна се засилваше с всеки час, макар че според всички закони на жанра би трябвало изобщо да не ми е до това. Какво толкова бях намерил у нея — не разбирах. По-точно: прекрасно разбирах какво съм намерил, но до този момент и през ум не ми бе минавало, че тези качества могат да бъдат важни за мен. Какво ти важни — просто жизненонеобходими. Наистина чудни са делата ти, Господи!