— Таня, а ако ти направя предложение, ще го приемеш ли?
— Какво предложение?
— За брак.
От изненада тя се препъна:
— Ти си откачил, Дима! Познаваме се само от една седмица. Откъде тези шантави мисли?
— Това означава, че ми отказваш, така ли?
— А ще се съгласиш ли да се преместиш в Питер?
— Като нищо.
— Ами Лиля? Нали ако напуснеш Москва, ще я виждаш съвсем рядко.
— Тогава ще взема теб в Москва.
— Сериозно? Ще ме опаковаш в кашон и ще ме качиш на товарния вагон?
— Пак ли не ти харесва? Тогава ще взема Лиля в Питер. Така става ли?
— А как ще погледне на това Маргарита?
— Лошо, разбира се — въздъхнах аз. — Но в края на краищата няма неразрешими проблеми, има неприятни решения. Ще измисля нещо.
— Добре, мисли, мисли. Когато го измислиш, тогава ще се върнем към този разговор.
Като си разменяхме незначителни фрази, ние стигнахме до морето. Не при градския плаж, а просто до крайбрежната ивица, покрай която минаваха железопътни коловози. Днес вече бях идвал на това място, бях се оглеждал и пресмятал докъде ще е най-добре да довлека опашката, ако тя се появи, тъй че да ми е удобно да я нападна изотзад. Бях избрах такова място и сега целенасочено водех към него Татяна.
Когато стигнахме, се спрях, прегърнах Таня и тихичко й казах на ухото:
— А сега да си говорим нещо глупаво. Отстрани трябва да изглежда, сякаш обсъждаме нещо много сериозно, но да не се разбира нито една дума. Ако тук има някой трети, той трябва да насочи цялото си внимание към нас.
— И за какво ще говорим?
— Няма значение. Ако искаш, рецитирай стихове или проза — каквото знаеш наизуст.
— Добре. Таласъмът, който страдаше от зъбобол — започна Татяна. — Това не ви ли звучи като клевета срещу същество, което се радва на помощта на толкова вещици и магьосници, че може безнаказано да яде захар с чували?
— Какво е това? — учудих се аз.
— Александър Грин, „Словоохотливият таласъм“. Да продължавам ли или искаш нещо друго?
— Не, не, недей друго. Продължавай, ако обичаш — помолих я заинтригувано.
Да си започнал оперативна комбинация, да стоиш след полунощ на пустинния морски бряг, да знаеш, че във врата ти диша невидим враг, и същевременно да слушаш приказка за таласъми — и това си го биваше!
— Но не беше клевета, а истина — отново заговори Татяна с мек, гальовен глас. — Малкото тъжно таласъмче седеше до студената пещ, отдавна забравила що е огън. Ритмично поклащаше чорлавата си глава, държеше се за превързаната буза, стенеше жално като дете и в неговите мътни червени очи се четеше страдание. Валеше дъжд. Влязох в тази изоставена къща да изчакам, докато времето се пооправи, и го видях — то бе забравило, че трябва да изчезне…
В храстите зад гърба ми запукаха съчки, чу се тежко дишане и шум от борба. След няколко секунди пред нас застана Юра Мазаев, а до него бе същият оня мускулест хаймана Льоха, предводителят на хлапаците, които бях видял днес на крайбрежната улица. Именно нещо подобно бях очаквал. Юра държеше здраво Льоха за косата.
— Шпионираш значи? — попитах го заплашително.
Мускулестият младок сумтеше, но пазеше гордо мълчание.
— Или подслушваш? — уточни Мазаев.
Льоха продължаваше да мълчи, накокошинен и загледан някъде встрани.
— Защо се мъкнеш подире ми? Кой те изпрати?
— Никой — измуча той. — Разхождам се тук. Не е забранено.
Ръцете ме сърбяха да му фрасна един и да му изтръскам мозъка от гнилата тиква заедно с интересуващите ме сведения. Но разбирах, че не бива да го правя. Тоя Льоха може и да не беше само на петнайсет, на колкото бе Толик Гушчин, но определено нямаше осемнайсет. И ако дам воля на ръцете си, утре на „Първомайска“ ще пристигне бяла кола със синя ивица и ще бъда обвинен в нанасяне на телесна повреда на малолетния Алексей Тюткин или Пупкин — каквото и да е там фамилното му име. Много удобно: подполковник от милицията пребил малолетен! Ау, колко грозно! Начаса ще повдигнат обвинение и ще ме тикнат в някоя килия. Вярно, лошият чичко подполковник може да каже, че не е знаел, че Льоха е малолетен, нали възрастта не е написана на челото му, а я какви мускули има — същински Шварценегер на млади години, пък и откъм ръст природата не го е ощетила, а в тъмното лицето не се вижда. Но умният Льоха веднага ще заяви пред следователя, че лошият побойник-милиционер го е видял на дневна светлина на крайбрежната и за това има поне десетина свидетели, тъй че изобщо не може да се е излъгал за възрастта на потърпевшия. Интересно: дали онези са инструктирали хлапака по този въпрос?