— Не си правя шеги. — Гласът на моята дъщеричка потрепери обидено. — Когато ходихме на гости у чичо Серьожа, задуха силен вятър и онзи дядо изпусна вестник и някакви листове. Нали ти ми каза да му помогна!
— И ти надникна в тези листове?
— Да. Защо, не биваше ли? — уплашено попита Лиля.
Едно от малкото неща, които таткото милиционер бе успял да втълпи стабилно в главата на дъщеря си, бе категоричната забрана да взема нещо чуждо. И Лиля панически се страхуваше да не наруши тази забрана. Но детето ми все пак бе непоправимо: достатъчно бе да види няколко буквички, за да започне да ги подрежда в думи.
— И какво пишеше на тези листове?
— Имена.
— Какви имена? Колко бяха?
— Много, татко, не си спомням.
— И сред тях бяха имената Юшкевич и Бабаян, така ли?
— Да, затова те питах после.
— Котенце, напрегни се, моля ти се, съсредоточи се и си спомни кои други имена видя там.
— Забравила съм — отвърна тя плахо. — Не съм знаела, че трябва да ги запомня.
— Ибрайбекова. Имаше ли такова име?
— Не помня. Май не.
— Доренко?
— Леля Оля ли? Имаше я.
— Голетиани?
— Не помня. Мисля, че не.
— Иванникова?
— Да, имаше я. Спомням си, там беше.
— Казанская?
— Не, струва ми се. Татенце, наистина не си спомням.
— Довжук?
— Мама ми каза, че са я убили…
— Името й беше ли там?!
— Беше… Татко, не се сърди. Не съм виновна…
— Не, разбира се, че не ти се сърдя, котенце, просто много се вълнувам, защото този разговор е изключително сериозен. А беше ли там името Целяева?
— Мисля, че не.
— Хайде да повторим отначало. Абсолютно ли си сигурна, че си видяла на онзи лист имената Довжук, Доренко и Иванникова?
— Да. Сигурна съм.
— А колко още имена имаше в списъка?
— Тези трите, после другите две, за които, те питах, и май още едно или две, но не успях да ги прочета.
— Добре, котенце, почивай си, дръж се добре, да слушаш Алик и Кука, чу ли! Целувам те. Имаш много поздрави от мама.
— Благодаря — учтиво отговори тя. — А от леля Таня?
— И от леля Таня, и от леля Ирочка, и от чичо Юра Мазаев. Всички те прегръщат и целуват.
— Добре — важно заключи моето дете. — И аз ги целувам.
Затворих телефона и излязох от кабината. Едва на улицата почувствах, че ризата е полепнала по гърба ми от пот. В главата ми с калейдоскопична скорост се мяркаха откъслечни мисли, и сведения, които преди разговора с Лиля бяха съществували поотделно, без никаква връзка помежду си, а сега изведнъж започнаха да се подреждат в една картинка.
Дядото с листовете.
Листът с имената.
Имената на шест или седем души, четирима от които бяха убити.
Една от убитите беше получила касета, на която бяха снимани местни ветерани и работата на юношеския военноспортен клуб „Патриот“.
Ветераните… Дядото…
Юношеският клуб. Момчетата. Мускулестият малолетен тип Льоха. Възрастният мъж с военна стойка ходи, като че е глътнал бастун. Юношеският клуб се ръководи от ветерани, офицери от запаса.
В каква гадна история съм се натресъл?!
Не се върнах на „Първомайска“ номер осем. Направо от пощата тръгнах да търся Сергей Лисицин, взех от него дадените му от Рита брошури с филмографиите на четиримата убити кинодейци, казах му да намери всички останали брошури със сведения за участниците в кинофестивала „Златният орел“ и отидох да се представя на новите си хазяи на „Първомайска“ 21. При което вече бях тъмнокос, ниско подстриган и мустакат и носех твърде прозаичното име Дмитрий Николаевич Галузо. Багажа трябваше да ми донесе Лисицин, пак него помолих и да предупреди Татяна.
На новото място нямах късмет. Мои съседи се оказаха съпрузи с две деца на пет и седем годинки, които вдигаха толкова шум, така пищяха, че главата веднага ме заболя. Въпреки това подредих пред себе си брошурите, въоръжих се с молив и започнах мъжествено да изучавам заглавията на филмите, към които имаха отношение четиримата загинали. Исках да разбера дали убийствата не са свързани с някакъв конфликт, породил се по време на снимките, а за целта трябваше да изясня дали четиримата са се срещали на една и съща снимачна площадка. Скоро очите ми се замъгляваха от заглавия и дати, но не бях намерил нищо съмнително. Оля Доренко и Люся Довжук бяха играли във филми на Бабаян, но Бабаян никога не бе работил с Юшкевич. Олег Юшкевич и Люся Довжук на два пъти бяха играли в един и същ филм, но Оля Доренко не бе имала нищо общо с тези филми. Отново и отново преглеждах списъците на филмографиите, но четиримата така и не се събраха на едно място. Защо тогава имената бяха заедно с името на Екатерина Иванникова и с още едно-две в списъка на загадъчния дядо? Какво обединяваше всички тези хора? Отговорът беше ясен: смъртта. Четирима вече бяха убити, същата участ очакваше и останалите. Но защо? За какво?