От всяко положение, каквато и да бе причината, обединила тези хора в странния списък, едно бе несъмнено: трябваше непременно да установя чии други имена са фигурирали там, за да се постарая да предотвратя нови трагедии. Кои други — освен хубавичката, глуповата блондинка Катя Иванникова, която си проправяше пътя нагоре през поредица мъжки дюкяни? Крясъците и гонениците на моите малолетни съседчета съвсем ме разконцентрираха. На номер 21 стаята ми се намираше долу, в разделена на две помещения пристройка, и буйните кресливи хлапета се гонеха точно под прозореца ми. Дано поне времето се оправи по-скоро — тогава ще ходят на плаж! А засега бих могъл да опитам да се възползвам от ситуацията. Излязох от стаята, седнах на прага, изпружих босите рака върху тревата и започнах запознанството си с момченцата. Те поразително приличаха на баща си — едър весел блондин със здрава руменина по охранените бузи. По-голямото, седемгодишното, се казваше Саня, а по-малкото, петгодишното — Сеня, но аз реших да не се затормозявам и да ги наричам Старши и Младши.
— Кой ще дойде с мен за диня? — попитах, след като ги залових по време на поредната прибежка от леговището на врага към космическия кораб.
Ролята на кораба изпълняваше дървената постройка на нужника, свенливо укрит в дъното на голямата овощна градина. Леговището на врага естествено беше съседната на моята стая, където ядосаната майка на Саня и Сеня безуспешно се опитваше да ги накара да хапнат извара.
— Аз! — в един глас отговориха малчуганите.
— А кой ще я носи после с мен?
— Аз! — последва дружният отговор.
— Но при едно условие: първо изварата, после динята — казах строго.
Те се позамислиха, сетне мълчаливо кимнаха.
— Тогава да вървим да помолим мама за разрешение.
След десет минути бавно крачех по улица „Първомайска“, хванал за ръцете двама русоляви червенобузести палавници с одрани лакти и намазани с йод колене. Денем нашата улица беше доста оживена, почти пред всяка портичка стопаните продаваха плодове и зеленчуци от своите градини и навсякъде тичаха деца на курортисти временно лишени от морето и плажа. Главата си залагах, че сред многобройните минувачи се разхождат напред-назад и онези, които се интересуваха от мен. След вчерашния сблъсък с малолетния любител на подслушването те трябваше да удвоят вниманието си към моята скромна персона. Обаче аз се изгубих някъде… Те трябваше, бяха длъжни да ме причакват в района на квартирата ми на номер 8.
Приближих до познатата портичка, надникнах в двора и веднага видях Татяна. Надявах се, че Серьожа Лисицин бе успял да я информира.
— Здравейте, Танечка! — извиках с отвратителен фалшив глас.
Тя веднага се извърна, но не дойде при мен. Значи Серьожа бе успял да поговори с нея.
— Добър ден, Дима — отвърна тя също тъй високо.
Мислено похвалих себе си, че бях избрал правилно първото си име: нали когато бях Владислав, Таня ме наричаше Дима и сега не беше принудена да се напряга.
— Тръгнал съм за дини. Повикайте Владислав да дойде с мен. Тия дни си набелязах едно място с много хубави дини, хем и много по-евтини. Продават ги от камион.
— Но Владислав го няма. И дори не знам къде е и кога ще се прибере.
— Че къде е отишъл? — старателно се изненадах аз. — Още завчера с него се бяхме разбрали да идем днес в селото за прясна риба, запознах се там с един рибар.
— Ох, не знам, Дима! — тъжно въздъхна Татяна, без да помисли дори да направи крачка към мен. Правилно: разговорът ни бе предназначен за чуждите уши, затова трябваше мотивирано да се води на висок глас. — Още сутринта го търсиха някакви хора, а аз не знаех какво да им кажа. Снощи беше тук, но днес е изчезнал някъде. И аз се лутам в разни догадки.
— Нищо, ще се намери! — утеших я бодро. — Ние, мъжете, сме като котараци: походим, походим, пък се приберем.
Прихванах за ръцете Саня и Сеня и със спокойната походка на семеен човек продължих пътя си. Онези любопитни хора, дето вече са ме търсили сутринта, едва ли щяха да заподозрат в нещо неблаговидно един солиден баща на двама сина.
Моят динен поход мина напълно успешно. Реших да бъда по съседски благороден и купих огромна диня за моите приятели от номер 8, която им подадох на връщане. На дневна светлина човечецът, който продаваше дини от камиона, се оказа петдесетинагодишен, ако не и повече, значи гласът му късно снощи не ме бе излъгал. Като почукваше зеленораираните кълбета, търсейки най-узрялата, внимателно срязваше триъгълниче в избраните от мен и ми отброяваше рестото, той си мърмореше нещо под носа — песен ли си тананикаше, стихче ли рецитираше?, — но успях да разбера, че от мен са се интересували поне двама души. Единият — някой си Заваруев, шофьор на една от служебните коли на кметството, другият — Александър Петрович Соколник, пенсиониран, подполковник от запаса, активен член на клуб „Патриот“. Да се чудиш какво толкова са ме нарочили тези местни пенсионери?