Сега осъзнах напълно смисъла на онова, което с помощта на Юра Мазаев бях видял на касетата на Николай Фьодорович Вернигора. Белокос ветеран сочи на чертежа някаква точка и я бележи с кръстче. Това е чертеж на мост, а точката е мястото, където трябва да се постави взривното вещество, за да рухне мостът със сигурност. Две момчета под ръководството на офицер от запаса сглобяват някакъв механизъм. Мислите, че се занимават с моделиране? И аз така си помислих, когато гледах касетата първия път. А Мазаев ми каза, че това е взривно устройство, и то напълно професионално. Още един чертеж, който дори аз идентифицирах като поетажен план на сграда, наивно смятайки, че в клуба се занимават млади електротехници или млади строители. Нищо подобно! С едно кръстче на плана бе отбелязано мястото на евентуалното запалване, та цялата сграда за минимум време да бъде обхваната от огъня.
Момчета се занимават с военноприложни видове спорт. Похвално? И още как! Те се учат не само да бягат бързо и да скачат високо, да пълзят ловко и чудесно да плуват с акваланг — учат се да си служат с оръжие и взривни вещества. Карат автомобили от всякакви категории. Не се страхуват от височина, скачат с парашут и балансират на стълби, издигнати във въздуха. В едни умели ръце те ще израснат като младежи, които ще носят достойно офицерски пагони — войскови или милиционерски. А какви ще израснат в едни недобросъвестни ръце? Впрочем някои от тях вече са израснали достатъчно.
И тъй, шофьорът Заваруев и пенсионерът Соколник. Как да постъпя с тях? Да отида и да поискам обяснения? Глупаво. Соколник може да се окаже например дядо на мускулестия Льоха и да обясни интереса си към мен с оплакването на внука си: той ме хвана, изви ми ръцете и ме тормозеше с глупави обвинения. А дори да не му е роднина, може да каже, че те в своя клуб се борят с липсата на надзор над децата и затова смятат за свой дълг да защитават юношите от лоши чичковци, които ги закачат. Не, засега нямах мотиви, с които да пристъпя към Александър Петрович Соколник. Малко вероятно беше той да се окаже въпросният възрастен мъж, който бе взел фотоапаратурата от Толик Гушчин.
Сега шофьорът. Към него трябва да насоча Серьожа Лисицин. Ако съм разбрал правилно разположението на силите в градския политически преферанс, тук вече има готов политически лидер, когото ще издигне на власт възмутеното население. Аз мога и сам да изчисля този лидер, трябва само по-внимателно да почета местните вестници. Но Заваруев не може да е личен шофьор на този човек — би било прекалено просто. И прекалено опасно. Ако между тях съществува връзка, то тя е много по-сложна и замаскирана.
И друго нещо. Може би най-важното! Хората от тайнствения черен списък. Докато аз седя тук и се правя на голям аналитик, те стъпват по ръба на пропаст. Затова трябва на всяка цена да науча имената им, за да не допусна нови убийства. А за целта искам да разбера защо са попаднали в този страшен списък. Катя Иванникова. Кой друг?
В моята мозайка липсваше някакъв важен детайл.
Не бях забелязал как съм задрямал — миналата безсънна нощ си бе казала думата. Събуди ме тихо потропване по прозореца.
— Дмитрий Николаевич — чух гласа на моя червенобузест съсед. — Тук ли сте?
Трескаво скочих от тясното пружинено легло и разтърсих глава. Неслучайно хората казват, че по залез-слънце не бива да се спи, главата натежава и се чувстваш зле.
— Тук съм, влизайте! — извиках, като се постарах гласът ми да изглежда колкото може по-бодър.
Бащата на Саня и Сеня зае цялото свободно пространство на бедната ми стаичка — толкова едър беше.
— Помолиха ме да ви предам това — каза той и ми подаде обемист пакет.
— Кой? — попитах с подозрение.
— Някакво младо момиче, казва се Лариса. Бях повел децата на кино, а тя ни спря на улицата и ме помоли да ви го предам.
— Благодаря.
Очаквах, след като ми даде пакета, съседът да си тръгне, но той, не знам защо, продължаваше да стои насред моите жалки квадратни метри и пристъпваше от крак на крак като смутен хипопотам. Изгаряше ме любопитство, но нали не можех да отворя пакета пред него! Вече се бях досетил, че в пакета са брошурите, а момичето, което се е представило като Лариса, е сестрата на Серьожа Лисицин, който не е рискувал да дойде тук — и правилно е постъпил. Ако онези причакват Стасов около номер 8, посещението на бившия оперативен работник Лисицин на улица „Първомайска“ няма да остане незабелязано. Лисицин можеше да ходи само при Стасов, нямаше какво друго да прави тук, това не бе неговият участък.
— Дмитрий Николаевич… — подзе съседът, но аз го прекъснах: