— Защо толкова официално? Просто Дима.
— Виктор — представи се и той и силно стисна ръката ми. — Та вижте, Дима, с жена ми искаме да ви поканим довечера на ресторант. Понеже днес е годишнината от нашата сватба, десет години… Искаме да я отпразнуваме…
От къде на къде, ако мога да попитам? Запознахме се току-що и изведнъж — такава чест… Да не би да имат излишни пари?
— Дима, не ни отказвайте, моля ви. Съзнавам: нашата покана изглежда малко странна, почти не се познаваме, но децата… Просто сте ги очаровали. Така ни заявиха: Само заедно с чичо Дима. Нали знаете, не са много послушни, поразглезени са — като всички късни деца, не можем да излезем наглава с тях. А вас ви слушат. Без вас вечерята ни в ресторанта ще се провали, ще започнат да лудуват, ще счупят нещо… Изобщо нали разбирате…
Разбирах. Бях виждал такива сцени, и то неведнъж и дваж. Представете си, значи Старшия и Младшия се бяха запалили по разказите ми за апаши и бандити, с които ги бях гощавал по време на целия ни динен поход. Затова значи бяха вървели до мен кротки и не се бяха опитали да хукнат нанякъде!
Не ми се ходеше на никакъв ресторант, още повече че за десет и половина имах уговорена среща с главния готвач. Но не биваше и да си развалям отношенията със съседите. Добре, нека тогава извлечем от ситуацията максимална полза.
— В кой ресторант ще ходим? — попитах весело, като знак, че поканата е приета.
— Още не сме решили. В който се случи — разцъфна в радостна усмивка Виктор. — Може би вие ще ни посъветвате нещо?
— Ами аз съм бил тук само в един ресторант — „Морска звезда“, много ми хареса: и кухнята е добра, и обслужването. За другите не знам.
— Решено. Отиваме в „Морска звезда“! — тържествено обяви съседът. — След половин час добре ли е?
Хвърлих поглед към тежкия пакет. И след три часа щеше да ми е рано, защото изучаването на филмографиите на всички участници във фестивала щеше да ми отнеме много повече време. Но беше късно за отстъпление.
— А не може ли след час? — попитах предпазливо.
— Става, след един час.
След като отпратих Виктор, заключих вратата, пуснах пердето на прозореца, запалих лампата и се задълбочих в поредната партида набрани със ситен шрифт заглавия и дати. Имах чувството, че липсващият детайл постоянно се мярка пред очите ми, но поради глупостта си аз не го виждам. Започнах да се нервирам, главата още повече ме заболя, от неимоверния брой изпушени през деня цигари ме болеше гърлото, а отговор на въпроса си така и не намерих. Макар да бях сигурен, че той, този отговор, е застанал зад гърба ми, диша в тила ми и ехидно, гадничко се киска на слепотата ми.
Точно след един час, избръснат и благоухаещ на тоалетна вода, аз крачех с Виктор, съпругата му и двете хлапета към ресторант „Морска звезда“. Старшия и Младшия здраво ме стискаха за ръцете и настояваха да им разказвам за Мишка Япончето и Сонка Златната ръчица.
В ресторанта веднага поведох компанията си към онази част на залата, която бе най-далече от района, обслужван от сервитьора, който веднъж ме бе познал. Вярно, външността ми беше друга, но не дотолкова, че да измами опитен професионалист с добра зрителна памет. По-добре беше да не рискувам.
Дълго изучавахме менюто, после махнах с ръка към сервитьора.
— Ако обичате, извикайте главния готвач — помолих го аз.
— Защо? — веднага се напрегна човекът.
— Моите приятели имат юбилей, искам да направя специална поръчка.
След няколко минути в залата се появи дебелият, тежко дишащ главен готвач.
— Какво ще обичате? — обърна се той към мен и ме погледна с равнодушни очи.
Не ме позна. Трябваше да му помогна.
Докато му обяснявах рецептата за приготвяне на риба по метода на известния кулинар Николай Шчипанов, погледът му се проясняваше. От моята развълнувана, изпълнена със специални кулинарни термини реч той разбра, че срещата, уговорена за десет и половина, се отменя и ще се състои направо тук, в ресторанта. Главният готвач се оказа съобразителен човек — веднага извади от необятния джоб на бялата си престилка бележник и химикалка и започна да записва рецептата под моята диктовка.
— Проверете правилно ли съм записал — каза и ми подаде бележника.
В него със ситен четлив почерк беше написано:
Мн. гол. маф. от със. гр. пр. Летящия. Игр. б-с + парк. Зак. уб.
— Правилно — кимнах снизходително и му върнах бележника. — Само не забравяйте в млякото да разбиете и две яйца, та цветът да бъде златист, а не брашнено бял.
Главният готвач се оттегли във владенията си, а аз отново се заех да забавлявам Старшия и Младшия с полуфантастични криминални истории. Впрочем правех го машинално, дори едва се чувах какво говоря, защото трескаво обмислях онова, което току-що ми бе съобщил главният готвач. Търсел ме някакъв много голям мафиот от съседния град, по прякор Летящия, и то с не съвсем приятелски намерения. Зак. уб. Гледай го ти! На него пък с какво не съм му харесал? И какво общо може да има човек, който държи в ръцете си игралния бизнес и наркотиците, с почтения пенсионер Соколник?