— Саня, Сеня, кажете на чичо Дима лека нощ и хайде да лягате! — строго изкомандва Зоя и отвори тяхната врата.
— Лека нощ! — извикаха в хор Старшия и Младшия.
Дори намерих сили у себе си да се усмихна. Съседите ми се прибраха, а аз седнах на прага, изпружих нозе и запалих цигара. Смачканата топчица на съзнанието ми постепенно се отпускаше до обичайните си размери и плавно запълваше празнотата в глупавата ми глава. И тъй, те са отровили Таня, за да ме примамят. Щом са се решили на такова нещо, значи страшно им трябвам. Но за едно можех да бъда сигурен — отровата, която й бяха подхвърлили, е била силна, но не смъртоносна. В опитите си да ме махнат от града те правеха всичко — освен най-простото и най-радикалното. Опитваха се да провокират скандал, да ме купят с примамлива безплатна екскурзия, да осакатят дъщеря ми, но нито веднъж не посегнаха на живота ми. Защо ли? Имах само един отговор: категорично не желаеха да убият служител на милицията от друг град. Номерът с гражданка, регистрирана в Москва или с гражданин, удавил се по време на къпане в нетрезво състояние, можеше да мине за кинаджиите, но не би минал за мен. А те категорично не искат в града да идват чужди милиционери. Именно затова не могат да убият и Таня — нали е следовател и ако нещо се случи с нея, от Питер веднага ще долетят нейните колеги. Още повече че тя се е прославила, след като е дала под съд самия Алоян. А когато със следователи, успели да извият ръцете на голям мафиот като този, се случи нещо, най-напред започват проверки дали някой не си е разчиствал сметките. Виж, едно банално хранително отравяне не е опасно. И същевременно е достатъчно сериозно, та аз да се втурна към болницата като обезумял.
И честно да си кажа, от всичко на света най-много исках да сторя точно това. Макар да разбирах прекрасно подмамват ме да изляза от скривалището си, причакват ме. Самият аз много пъти съм примамвал с подобни клопки разни престъпници и всеки път се изненадвах, че този номер вършеше работа, макар да бе известен като стар виц. Всички го знаеха, но всички се хващаха. Странен феномен! Сега аз изпитвах на гърба си този феномен и вече на нищо не се учудвах. Разбирах защо подобна примитивна клопка вършеше работа. Защото тревогата за близък човек те гризе с такава сила, че просто забравяш и за безопасността си, и за всичко останало. Тази тревога се забива в плътта ти като нажежен железен прът и нечия безжалостна ръка дърпа и върти в сърцето ти този прът, а ти буквално губиш разсъдък и знаеш, че единственият начин да прекратиш инквизициите е да отидеш и да видиш с очите си, че всичко е наред.
Мога да плюя на опасността и да отида в болницата. Но ако нещо се случи с мен, трима души ще се окажат съвсем беззащитни. Трима души, едната от които е младата жена Катя Иванникова, а другите двама трябва да ги открия, за да се опитам да ги спася. И това вече е въпрос на секунди, нещастието може да се случи всеки момент. Трябва на всяка цена да разбера кои са тези нищо неподозиращи хора и да взема мерки за тяхната защита, защото на Таня и без това с нищо не мога да помогна. До нея са лекарите и те ще направят всичко, каквото трябва, а от мен там няма никаква полза.
Заедно с тревогата за Таня ме измъчваше и усещането за собственото ми безсилие. Градът е малък и ако местните политически лидери са влезли в близък сговор с правоохранителните структури, аз изобщо нямам кого да залавям тук. Аз съм външен човек, живеещ с фалшиви документи и притежаващ оръжие, за което няма разрешение. Тоест, разбира се, имам разрешение, но на името на подполковник Стасов — това пише в служебното му удостоверение. Обаче Дмитрий Николаевич Галузо няма никакво разрешение. И ако ме пипнат с всичките тези фалшификати, ще си имам страхотни неприятности. Едно е да съм на работа — тогава всичките ми номера се наричат оперативна комбинация и се провеждат само със знанието и разрешението на началството, поне използването на фалшив паспорт е позволено само ако имаш височайше разрешение. А когато съм в отпуск, след като съм предупредил ръководството, че излизам в пенсия, трябва да се държа прилично и законопослушно. И между другото: заради паспорта на Галузо ще откъснат не само моята глава, но и главата на Игорьок Дивин, който ми го намери.
Ще ми се да видя оня глупак, който пръв е измислил историята за умния и честен детектив, който пристига в чужд град и на бърза ръка разобличава установила се в града шайка престъпници. Измислил е някой тая приказка за Робин Худ, а другите са я подхванали и я повтарят от книга в книга, от филм във филм. Глупости на търкалета! Колкото и умен и честен да си, ако ще да си олимпийски шампион по ум и честност, а между другото и по карате и жиу-жицу, в чужд град никога нищо не можеш да направиш сам. Защото най-важната сила е знанието, информацията, а не пистолетът и мускулатурата. А в чужд град, където всички са против теб, където никой не ти помага и никой не ти носи на тепсия въпросната информация, ти никога нищо няма да постигнеш. А не стоиш ли мирен, веднага ще се намери повод да ти скалъпят обвинение и да те тикнат зад решетките. За това е напълно достатъчно веднъж да цапардосаш някого по муцуната или дори просто да носиш оръжие, без да имаш съответното разрешение.