В хотела с пълна сила се вихреше нощният купон. Минах през страничния вход от градината към фоайето покрай охранителя, който ме погледна равнодушно, и си помислих, че на службата за безопасност, поддържана от Рудин, не може да се разчита. Те изобщо не ловят мишки. Спят, както ходят. В един от белезите на нашето време се е превърнала представата, че ако човек изобщо прави нещо, то това става срещу мнооого, ама много пари, а просто многото пари съществуват, за да ги получаваш ей така, срещу едно сънливо безделие.
Намерих Рудин в ресторанта. Естествено до него се кипреше мадам Мезенцева, облечена в нещо невъобразимо, което изцяло откриваше невероятната й фигура. Късметът вече бе започнал да ми изневерява, тъй че се примирих с неизбежните разправии с Рита. Разбира се, бившата ми съпруга веднага ме позна — нищо чудно, бяхме близки толкова отдавна.
— Какво се е случило? — мигом, ужасена, попита тя. — Какво ти става, Стасов? Защо си се дегизирал така? Защо си се върнал? Къде е Лиля?
Въпросите се оказаха множко дори за моята калена нервна система, затова си позволих да бъда груб. Е, ако не груб, най-малкото невъзпитан.
— Лиля е във вилата на Борзенков, с нея всичко е наред — отговорих бързо и веднага се обърнах към Рудин: — Борис Иосифович, трябва да поговоря с вас. Насаме и спешно.
Да, Боря Рудин не ми харесваше, но едно не можеше да му се отрече: не беше кокошка, която преди да направи нещо, дълго и тъпо кудкудяка и се пляска с крила по хълбоците. Беше делови и целеустремен.
— Стой тук! — бързо каза той на Рита, стана и ми направи знак да го последвам.
Нашата Ритка май бе по-привързана към президента на киноконцерна РУНИКО, отколкото той към нея. От това пренебрежително отношение тя пламна, но запази позата си, дори не се обърна след нас.
Борис Иосифович крачеше много бързо и на мен ми оставаше само да се чудя откъде в тези къси крачка се взема такава бясна скорост. Беше нисичък, дори по-нисък от Рита, да не говорим за мен с моите почти два метра, но за разлика от много дребосъци, не правеше впечатление на комплексиран и злобен човек. Никога преди не бях общувал с него, само веднъж ни запознаха на някаква презентация в Киноцентъра, когато още ходех на такива мероприятия в качеството си на съпруг на Ритка. Той веднага не ми хареса и това светло чувство остана в трепетната ми душа през дългите години на моя семеен, а после и ергенски живот. При което не бих могъл да кажа какво точно толкова категорично не ми харесва у Рудин. Не ми харесваше — и толкоз.
Влязохме в огромния президентски апартамент, който се състоеше от три стаи — хол, кабинет и спалня. Холът беше, меко казано, на вили и могили — масичките бяха отрупани с бутилки и използвани чаши и чашки, фруктиери с останки от ядки и костилки от отдавна изядени плодове, препълнени догоре пепелници, въздухът, въпреки отворената балконска врата, беше пропит с миризма на цигарен дим и алкохолни пари. Явно гуляят тук бе продължил с часове и бе приключил съвсем наскоро.
Рудин прекоси хола, без да се спира, и отвори вратата на следващата стая. Аз послушно го последвах в кабинета. Тук беше приятно, прохладно и чисто, до прозореца имаше голямо писалище, до стената — дълбоки меки фотьойли. Борис се движеше толкова стремително, сякаш в кабинета имаше още една врата и той се канеше да мине и през нея, за да продължи нататък. Но не стана така — Рудин се втурна към един от фотьойлите, рязко удари спирачки и се тръшна в него, преметна крак връз крак, от което крачолът му се повдигна и откри перленосив чорап и част от мургав космат прасец. Я виж ти, а Ритка винаги разправяше, че не можела да понася космати мъже!
— Слушам ви внимателно — каза той, извади цигари и щракна със запалката. — Трябва да отбележа, че много сте се променили, Владислав. Доколкото си спомням, изглеждахте съвсем другояче.
— Нали знаете, годините си текат — отговорих неопределено. — Борис Йосифович, двамата с вас имаме сериозни проблеми. Трябва спешно да откриете Иванникова, Руслан и Игор Литвак. Ще ви обясня всичко, но това ще отнеме известно време, а минутите, дори и секунди те, може да се окажат фатални. Хайде първо да ги намерим, а когато се уверя, че с тях всичко е наред, ще ви дам всички обяснения.
— А не може ли обратното? Вечерта столовете, а парите — на сутринта? — попита Рудин, непринудено демонстрирайки дълбоко познаване на класиката на съветското кино.
— Може, но първо парите.
— Ясно.
Той леко се надигна от фотьойла, изхвърча до бюрото и натисна клавиша на интеркома.
— Къде са Литвак, Руслан и Катерина? Веднага ми ги намерете и ги доведете тук. Бързичко, бързичко, момичета, размърдайте се… Това не ме интересува… Значи ще дойде без гащи. Действайте, действайте! Не, това е чак в десет сутринта, сега трябва да са още тук.