— Възможни са — отсече Рудин и отвори вратата към хола.
Катя Иванникова седеше в центъра на стаята, заобиколена от трима мъже. Литвак и Руслан познавах по физиономия, третият мъж — красив брюнет с прошарена коса и присмехулни очи — беше непознат за мен. Четиримата държаха в ръце чаши:
— Какъв е този пожар? — високомерно попита Руслан и тръсна недоволно дългата си коса. — Последен инструктаж преди гастролите? Да не пием, да не пушим, да не се чукаме?
Рудин не обърна внимание на нападката, дори не погледна към прочутия хомосексуалист.
— Радвам се да ви видя, Олег Иванович — обърна се той към брюнета. — Какво ви доведе при нас?
— С Игор Аркадиевич обсъждахме финансирането на новия му филм и не щеш ли, дотича някаква очарователна звездичка и нареди на Игор спешно да се яви при вас. Та дойдох с него за компания. Нали утре е закриването, трябва да решим редица въпроси.
— Разбира се, разбира се закима Рудин. — Запознайте се. Олег Иванович Юрцев, спонсор на нашия кинофестивал. А това е Владислав Стасов…
Рудин замлъкна, чудеше се как да ме представи. Естествено не бях удостоен с бащино име. Впрочем той сигурно просто не го знаеше.
Любопитно разглеждах Юрцев — нали той бе един от онези, които не бяха позволили да се закрие кинофестивалът въпреки поредицата трагични смъртни случаи. Човекът, за когото парите бяха по-ценни от човешкия живот. Впрочем парите бяха негови, а животът — чужд. И после, щом животът вече е отнет, и без това нищо не може да се направи, а парите едва тепърва ще постъпват…
Юрцев силно стисна ръката ми и ми се усмихна приветливо.
— Драго ми е да се запознаем.
— И на мен — отвърнах.
— Така, момчета — каза Рудин, — постойте тук още пет минутки. Олег Иванович, Владислав — заповядайте в кабинета ми.
Ние отново се озовахме в кабинета, но този път Рудин седна на въртящия се стол зад писалището, а ние с Юрцев се разположихме във фотьойлите до стената като почетни гости.
— Олег Иванович, имаме малък проблем. Обещахте ни кола за десет сутринта, за да закараме Катя, Игор и Руслан на среща с публиката.
— Да, да — кимна Юрцев. — Ще има кола, разпоредил съм се. Още нещо ли ви трябва?
— Работата е там… ами колата вероятно няма да ни е нужна.
— Случило ли се е нещо? — Юрцев прехвърли въпросителния си поглед от Рудин към мен. — Нашите звезди отказват да пътуват до онези затънтени места?
— Не, има нещо друго. Господин Стасов се опитва да ме убеди, че те не бива да пътуват, защото някакви злонамерени лица са замислили поредното убийство.
Рудин смутено изхъмка и разпери ръце: сиреч аз не вярвам, но този откачен довтаса тук посред нощ и буквално ме притиска до стената: че, нали, не бива да пускам артистите дори да излизат от стаите си. Какво да го правя този фантазьор!
Юрцев обаче не бе настроен толкова скептично.
— А може ли по-подробно? — попита той, като ме гледаше внимателно.
Постарах се да бъда колкото може по-лаконичен, като избягвах да намесвам политиката и мафията — говорех само за някакъв луд, който защитава честта на армията и съветския социалистически строй. Юрцев не ме прекъсна нито веднъж и по физиономията му прочетох, че не смята фантазиите ми за толкова безумни.
— Какво пък, ситуацията е доста сериозна! — каза най-сетне, след като аз свърших. — Пътуването трябва да се отмени — напълно съм съгласен. Какво предлага господин Стасов за осигуряване на безопасността?
Аз безпомощно свих рамене:
— Всъщност точно затова дойдох при Борис Иосифович. Той има служба за безопасност…
— А, знам я аз неговата служба за безопасност! — позасмя се Юрцев. — Не се обиждайте, Борис Йосифович, но тази служба за нищо не става. Не знам какви хора сте насъбрали в нея, но аз не бих дал и пукнат грош за такава служба. Впрочем това не е моя работа. Самите актьори знаят ли за опасността, която ги грози?
— Не, още не съм им казал. Точно затова ги събрах… — отговори Рудин. — Но аз, честно казано, не вярвам твърде на всичко това…
— Знаете ли, Борис, и аз не вярвам твърде, но винаги е по-добре човек да се застрахова. На вас може да не ви е жал за репутацията ви, но аз ценя своята. И после, знае ли човек… Покритото мляко котки не го лочат… — Той млъкна и отпи мъничко от чашата, която си бе донесъл от хола и през цялото време я бе въртял в ръката си. — Проблемът е как да им го кажем. — Кимна изразително по посока на вратата, която водеше към хола. — Всички са на градус и няма да изтрезнеят скоро, едва ли са в състояние да осъзнаят това, което обсъждаме тук. И после: актьорите изобщо са хора импулсивни и непредсказуеми. Започнеш ли да им обясняваш, че ги грози опасност, те няма да повярват и ще тръгнат насам-натам по-единично. Или обратното: ще повярват и ще се подплашат до такава степен, че веднага ще започнат да си събират багажа и с първия самолет — право вкъщи.