Марион Зимър Брадли
Черно и бяло
— Тази история е стара като света. Още Каин е убил Авел — гласът на мъжа беше тих и скръбен. — Брат срещу брата, град срещу град, племе срещу племе. Една история, която никога не остарява.
— Никога — откликна като ехо жената. — Или поне на Земята.
— Да, на Земята.
Двамата седяха в стаята на единствената къща, останала цяла след онзи ден в развалините на онова, което някога се наричаше Харлем. Преди тук е било бар, стените бяха пъстри и облепени с жени в сластни пози (вече няма кого да радват); огледалото зад плота беше разбито на парчета, затова двамата не смееха да ходят боси.
Живееха заедно вече три месеца — откак се намериха един друг, откак осъзнаха, че са последните мъж и жена в Ню Йорк, а може би в цяла Северна Америка, пък може би и изобщо на земното кълбо…
— Чела съм историята за Адам и Ева — рече жената с горчива усмивка. — Но никога не ми е хрумвало, че ще играя нейната роля. За мен винаги е било просто смехория, нищо повече.
— Не си струва да нервничиш — кротко произнесе мъжът. Искаше да улови границата, отвъд която тя изпадаше в истерия. — Не си струва… Кети — продължи той нежно, — не си ли чувала старото откровение: „Бих се оженил за теб, дори ако си последната жена на Земята“?
— О, Джеф…
— За Бога! — избухна той и се изправи, мускулите му се бяха напрегнали. — Не говори така, Кети! Дай ми огледалото, ако можеш да го намериш в тази прокълната миша дупка. Но не говори за онова!
След малко продължи с притаена болка:
— Кети, утре оставам тук и ще живея тук, докато не полудея или не свърша със себе си.
— Аз също.
— Да си поразмърдаме мозъците, Кети. Тези места са заселени отдавна. Нашите предци са дошли тук преди три века. Значи ние, малко или много, сме цивилизовани хора. Това е добре — и той пак се отпусна в стола си.
— Наистина ли смяташ, че това е добре? — попита тя ласкаво. Червените крушки над бара (електроцентралите все още произвеждаха ток) се отразиха в светлите й, по мъжки подстригани коси, когато направи крачка към него. Той я изгледа и за миг присви очи.
— Зная само, че двамата сме продукти на нашата цивилизация, Кети. Не аз ще отсъдя добро ли е това, или не е. Пък и кой вече би се заинтересувал? Хайде, лягай си, момичето ми. Минава полунощ, пък и си обещахме да не обсъждаме повече тези неща.
— Извинявай — кимна момичето. — Джеф, утре да се поразтършуваме за крушки, а? Тия, червените, ме влудяват.
Той се разсмя.
— Все едно да търсиш игла в копа сено. „Ярките огньове на Ню Йорк“ — пък аз трябва да търся поне една здрава крушка! Добре де, Кети, ще те виждам, дори ако трябва самият аз да се превърна в светещ стълб.
— Лека нощ, Джеф.
— Лека нощ, Кети.
Джеф остана неподвижен, докато не чу прещракването на ключалката. Светна яркочервен надпис: „Свободни места няма“. Джеф измъкна от джоба си нещо и започна старателно да го разглежда. Беше ключ. Беше ключът за тази брава.
Отвори вратата и излезе навън. Улиците бяха затрупани от автомобилни купета, почти всички лампи бяха изпочупени, но някои още светеха — докато електроцентралата дава ток. Сянката на един от фенерите падаше върху избелелите кости на човешки скелет; Джеф мина покрай него с извърната глава. „Няма кой да го прибере — помисли си той. — Прекалено много смърт, че да се притесняваме за още една. Може би условностите вече са съвсем излишни?“ — и подбутна с крак един препречил се на пътя череп.
Някога тук ще покълне трева и ще скрие костите. Но той няма да доживее да види зеления килим на тревата. На най-обикновената тревичка, дявол да го вземе!
Все още стискаше ключа. Знаеше ли Кети, че той има ключ? Преди две седмици тя рече, че го е изгубила, но това не ги притесни, защото залостиха вратата отвътре. Той го намери на следващия ден, на съвсем видимо място до плота на бара. Нима го бе изгубила нарочно?
Е, и какво, ако е така? И без това ще изкарат остатъка от живота си само двамата.
„И децата им никога не биха узнали…“
— Господи! — изстена той и закри лице с длани. — Господи Боже!
Когато мислеше за Кети и за онова, усещаше почти физическа болка. В съзнанието му изплува лицето й; стараеше се да не мисли за това, че тя е едно много красиво момиче, синеоко, със златисти коси. „Забранявам си да мисля за нея! Пълно табу!“
Покатери се върху грамадата от бетонни блокове и погледна надолу, към реката. Водата беше вече чиста, нямаше ги огромните петна от мъртви риби. Реката, както и градът, си има своите лакомници — те поглъщат всичко, което може да се разлага.
Проблемът за греха ли? Та нима думичката „греховно“ вече може да има някакъв смисъл? Моралът винаги е използвал само черното и бялото, праведното и неправедното, без никакви полутонове. Джеф стисна челюсти, извади ключа от джоба си и го метна толкова далеч, че дори не чу плисъка.