— Такива ми ти работи — каза си на глас. — Всичко е разделено. Всичко е черно или бяло.
„Някога, отдавна, размишлявахме за това с Кети. Ти знаеш вече всичко, Отче. И не ме въвеждай в изкушения… Боже праведни, прости ми, ако съм изричал хули за Теб… О, как се мразя за всички мои греховни помисли…“
Вдигна ръце нагоре и докосна сплъстената си по слепоочията коса.
„Надсмиваш ли ми се, Отче?“
После се обърна и закрачи към дома им.
Застла одеалото, смъкна ризата и панталоните си. Под възглавницата имаше парче бяла материя със странна форма. Кети никога не го бе виждала. Единственото нещо, което скри, когато решиха да поделят самотата помежду си.
Минута го гледа дълго и замислено. Означаваше ли то все още нещо? Всичко, свързано с него, бе изчезнало завинаги.
Бъди честен пред себе си. Дори някога да е означавало нещо, какво от това? То не можеше да го спаси от всичко, което се случи — от края на света. Джеф погледна оцелялото парче огледало над бара и с внезапна ярост вдигна ръка да го разбие. Защото огледалото му напомняше за разликата между него и Кети. Но овладя гнева си — за жените огледалото е безценна вещ.
Видя отражението на лицето си. Не беше красиво, но не беше и грозно. Просто лице на един трийсетгодишен негър. Измъкна онова бяло нещо и внимателно го обви около шията си, после внезапно го смачка в шепата си. Искаше да го захвърли, но премисли и мушна обратно под възглавницата бялата якичка на католически свещеник.
Отец Джеф Томас Браун, пастор без паство, дълго гледа образа си в огледалото, след това се усмихна тъжно и легна да спи.
— Кети, може би няма да е лошо да идеш някъде на юг — рече Джеф. — Защо не помислиш за това?
Кети го беше хванала за ръка.
— Честно да ти кажа, Джеф, едва ли нещо ще се промени. Зная какво си мислиш — че човешката раса не струва пукнат грош, щом си избра такъв ужасен край.
Той се разсмя чистосърдечно.
— Или поне не струва толкова, че заради нея да се повтори още едно толкова кърваво богослужение.
Тя реагира сериозно:
— Запитвал ли си се някога, Джеф, какво би могъл да означава фактът, че се срещнахме в тези огромни празни пространства?
— Като Лот и дъщерите му, нали? Честно казано, не.
Тя рядко говореше за неща, които надхвърляха представите й, за да не изглежда глупачка. Но този път продължи:
— Нещо ужасно, нещо непостижимо. Трябваше да се случи тази катастрофа, за да осъзная, че изобщо има такъв проблем. Ако някой ме беше питал по-рано, щях да му кажа: „Така наречената цивилизованост е само обвивка; откъсни човека от обществото, и той мигом ще стане дивак“.
„О, Господи, това са последните Ти изкушения. Трябва ли да й кажа, че съм свещеник? Тя не е католичка, знам го. И аз не мога — прости ми, о, Боже! — да се боря за спасението на последната грешна душа на Земята. Ти изчисти всичко, не остави дори паяжина по ъглите, затова аз нямам намерение да я обръщам в Твоята вяра. И няма да й кажа нищо, за да не наруша обета си пред Теб. Пасторът е пастор завинаги. Ако искаше да имаш отново Адам и Ева, трябваше да потърсиш друга двойка. Нямам нищо против тя да мисли за онова; и не защото аз съм цветнокож, а тя е бяла; просто не искам да ме смята за глупака, който след края на света все още вярва в някого. Амин.“
След дългото мълчание той попита:
— Не ти ли омръзнаха консервите? Хайде да се качим на някоя лодка и да идем на другия бряг на реката. Пълно е с диви зайци. Ще простреляме някой, ще ни разнообрази менюто.
Лекият ветрец над Хъдзън донесе свежо ухание на гора. И двамата вече бяха свикнали с развалините, наричани някога „град“, но Джеф усети внезапния порив поне веднъж да поеме нагоре по течението. Имаха всичко необходимо: кибрит, няколко кутии с храни и дрехи, значи можеха за известно време да избягат от руините.
Само онова, което стори със себе си последната цивилизация, опазваше неговата решимост.
Отвъд града, близо до реката, притичваха наплашени зайчета.
— Виж, те са съвсем като опитомени! — избухна Кети възторжено. Понечи да зарежда пистолета, но се отказа. — Слушай, Джеф, хайде да не ги убиваме. Толкова са мили, едни такива наплашени…
— Пък аз си мислех, че сме дошли за заешко печено — отвърна той с усмивка. — Добре де, както кажеш. Защо последните хора на планетата трябва да раждат в себе си омраза към новия господстващ вид?
— Ама наистина ли няма да ги убиваш? — гледаше го с някаква смесица между полумолба и полунадежда.