— Не, разбира се. Виж, ако намерим свиня… Сигурно някои са останали на свобода и са подивели. Все нещо ще намерим, годно за храна.
— Джеф! — и момичето се вцепени. — Какъв беше този звук?
— Изстрел — рече той пресипнало. — Изстрел от оръжие. Значи освен нас, има и други оцелели, Кети!
— А ако те стрелят по нас? — и гласът й потрепера.
— Съмнявам се. По зайците може би, но…
— Ще гръмна да им дам сигнал.
Джеф вече беше обърнал лодката към брега и каза спокойно:
— Не бива, Кети, подозрително е. Дори опасно. Някакви скитници из гората, пък ти… пък ти си момиче…
„Не всички мъже са като мен, не всички са кротки, не за всички онова не означава нищо…“
Тя го гледаше навъсено.
— Е, чак пък опасно… След всичко, което се случи със света… Спомни си колко щастливи бяхме двамата, когато разбрахме, че не сме сами!
— Така е, но за всеки случай скрий оръжието — меко настоя Джеф. — Може би ще бъдат по-доверчиви, ако не носим оръжие. Скрий оръжието докато не разберем дали ще се отнесат към нас като приятели, или като врагове.
Жената послушно мушна пистолета в джоба на якето си. Джеф се изправи и викна с плътния си глас:
— Ехе-е-й! Има ли някой наоколо?
Тишина. Минаха няколко секунди до отговора:
— Ехе-е-й!
— Не, това не е ехо — промърмори Джеф. — Интервалът беше голям. Хей, вие там! Чувате ли ни?
Отговорът беше три изстрела. След секунди на хълма се показа човешка фигура, замря за миг, след което се втурна към тях.
— Привет! — викна той задъхано, когато приближи. — Отдавна ли се навъртате наоколо? Аз вече… Мамка му, ама това е жена!
Беше закотвил погледа си върху Кети.
— Като гледаш отдалеч, в тия гащи… — извърна очи към Джеф, погледът му се промени. Беше грамаден и брадясал, облечен в дрипи, вонеше лошо и Джеф едва успя да скрие отвращението си. Горските хора не се чувстват задължени да се грижат за вида си.
— Казвам се Джеф Браун, а това е Кети Морган.
— Пък аз — Хенк Никълс — рече мъжът. — Радвам се, Джеф. Радвам се, Морган.
Джеф протегна ръка, но тъй като онзи не обърна внимание на жеста му, веднага я спусна обратно. „Знаците за общуване напоследък изглеждат твърде странни…“
Никълс все още не откъсваше очи от Кети, но Джеф, спомняйки си колко се зарадва, когато след дългата си самота видя друго човешко лице, се отнесе с разбиране. „Самотата винаги ни прави наполовина луди.“
— Има ли и други в града? — попита Никълс Кети.
— Не — отвърна Джеф вместо нея. — Обходих целия Среден Запад, за да стигна дотук. Катарина пък е пресякла цяла Нова Англия. Срещнала само едно старче, което умряло пред очите й.
— Катарина значи, а? Пък аз не съм виждал жива душа. Абе май сме единствените оцелели. — Вече я оглеждаше съвсем откровено. — Тъкмо си приготвях кльопачка от зайци. Елате, има и за тримата.
Кети го гледаше боязливо: неприятен, прегърбен, прекалено мръсен. Очите му предизвикаха у нея някакво странно усещане, затова хвана Джеф за ръкава и прошепна нещо на ухото му.
Той се усмихна и рече бодро:
— Спокойно, момичето ми. Е, не е най-привлекателният тип, но е едно от чедата Божии. В нашето положение не бива да сме придирчиви.
Тя кимна, но не пусна ръката на Джеф. Никълс се обърна, видя това, очите му се присвиха някак особено и в тях блесна странно пламъче.
Палатката беше разпънал край пътя, виеше се дим от разгарящи се дърва. Никълс беше приклекнал и умело чистеше току-що убит заек.
— Тук, да знаете, не е кофти. Преди не бях ходил никъде, бачках в едно шибано градче в Кентъки. Ама толкова шибано, че даже нямаше кино. После дълго бях сам…
— Разбирам те — съгласи се Джеф. — Мисля си, че някъде по Земята, в Европа или в Африка, може да са останали хора. Ама няма как да го разберем.
Никълс съдра заешката кожа.
— Мога ли да помогна нещо? — попита Кети.
— Помогни бе, моме.
Подавайки й ножа, той за миг задържа ръката й в лапата си.
— И без туй ми трябваше нещо младичко, дето да реже зайците.
Той се разхили, хвърли й недвусмислен поглед и се захвана с втория заек.
— Джеф, мамицата му, донесе малко дърва. Защо не донесеш още…
Този небрежен заповеднически тон силно раздразни Джеф, но той реагира с едно меко „Добре“ и тръгна към гората.
„Господи, Твоите потайности стоят по-високо от човешката промисъл. Мъж и жена. И един свещеник, който да ги венчае. Кети се страхува от него и въпреки това му се усмихва и предлага своята помощ. Какво да се прави, инстинкт. «Всеки в съюз с друг от племето си, мъжът с жена…» Колкото и да е неприятен и мръсен, той е мъж. И трябва да разпознае инстинкта в себе си и в Кети…“
Тези мисли притиснаха гърлото му. Кети — и онзи?!