— Забелязах, че не включи Тредуел или някого от слугите сред заподозрените, Клод — язвително забеляза Каролайн Еймъри. — Само твоите домашни.
— Моите домашни… и нашият гост — поправи я брат й. — Това е така, Каролайн, защото, за моя радост, аз установих, че нито Тредуел, нито някой друг от прислугата е бил в кабинета в отрязъка време от поставянето на формулата в сейфа до отварянето му наново, когато открих, че е изчезнала.
Той изгледа всички поред, преди да добави:
— Надявам се, че ситуацията ви е ясна. Формулата трябва все още да е в онзи, който я е взел. Когато след вечеря се върнахме тук, трапезарията беше основно претърсена. Тредуел щеше да ме осведоми, ако беше намерил листа скрит някъде там. А и както вече разбрахте, аз се погрижих никой да не може да излезе от тази стая.
За миг настъпи напрегнато мълчание, което беше прекъснато едва когато доктор Карели любезно попита:
— Тогава значи вие, сър Клод, предлагате всички да бъдем претърсени?
— Не съм предложил подобно нещо — отвърна сър Клод, консултирайки се с часовника си. — Сега е девет без две минути. Еркюл Поаро вече трябва да е пристигнал в Маркет Клийв, където го посрещат в момента на гарата. На Тредуел му е наредено точно в девет часа да изгаси осветлението от главния шалтер в мазето. Само за една минута, една-единствена минута всички тук в тази стая ще останем в пълен мрак. Когато лампите светнат отново, нищо вече няма да зависи от мен. Еркюл Поаро скоро ще дойде и той ще поеме случая. Ала ако под прикритието на тъмнината формулата бъде оставена тук — и сър Клод тупна с ръка по масата, — тогава ще осведомя мосю Поаро, че съм сгрешил и че няма да имам нужда от неговите услуги.
— Това е едно възмутително предложение — заяви гневно Ричард. Той огледа останалите. — Предлагам всички да бъдем претърсени. Това е моето желание.
— И моето, разбира се — побърза да заяви Едуард Рейнър.
Ричард Еймъри погледна твърдо доктор Карели. Италианецът се усмихна и сви рамене.
— Също и моето.
Погледът на Ричард бързо се премести към леля му.
— Много добре, щом трябва, значи трябва — измърмори мис Еймъри.
— Лучия? — попита Ричард, обръщайки се към съпругата си.
— Не, не, Ричард — задъхано произнесе Лучия. — Планът на баща ти е най-добър.
Ричард я изгледа мълчаливо за миг.
— Е, Ричард? — запита сър Клод.
Отговорът му беше предшестван първо от една тежка въздишка и след това:
— Много добре, приемам — той погледна към братовчедка си Барбара, която направи знак на съгласие.
Сър Клод се облегна уморено на стола и заговори бавно, като провлачваше думите:
— Все още усещам вкуса на това кафе в устата си — рече той и се прозя.
Часовникът върху полицата над камината започна да бие и настъпи пълна тишина, защото всички се заслушаха в ударите му. Сър Клод се обърна бавно в креслото и погледна сина си Ричард. При последния, деветия удар, светлините внезапно угаснаха и стаята потъна в мрак.
Чуха се няколко въздишки и нечие женско сподавено възклицание. Изведнъж гласът на мис Еймъри екна звънко:
— Пет пари не давам за всичко това!
— Тихо, лельо Каролайн — нареди й Барбара. — Опитвам се да слушам.
За няколко секунди настана пълна тишина, последвана от нечие тежко дишане и после от шумолене на хартия. После отново се възцари тишина, след което издрънча някакъв метален предмет, чу се шум от раздирането на нещо и силен трясък, който вероятно беше от преобръщането на стол.
Внезапно Лучия изпищя:
— Сър Клод! Сър Клод! Не мога повече! Искам светлина! Моля ви, нека някой запали лампите!
Стаята остана потънала в мрак. После някой си пое шумно дъх и изведнъж на вратата, водеща към преддверието, силно се потропа. Лучия отново изпищя. Внезапно като в отговор на нейния вик лампите отново светнаха.
Ричард сега стоеше до вратата и явно му беше трудно да реши дали да се опита да я отвори или не. Едуард Рейнър пък бе прав до прекатурения си стол, а Лучия се беше облегнала назад, сякаш всеки момент щеше да припадне.
Сър Клод седеше напълно неподвижно в креслото си със затворени очи. Изведнъж секретарят посочи към масата, която се намираше до неговия работодател.
— Погледнете! — възкликна той. — Формулата!
На масата до сър Клод лежеше дълъг плик, който изглеждаше точно така, както той го беше описал по-рано.