— Альо! Говори Еркюл Поаро — произнесе той в слушалката.
— Поаро? Не се познаваме, въпреки че имаме общи познати. Казвам се Еймъри, Клод Еймъри…
— Разбира се, аз съм чувал за вас, сър Клод — отвърна Поаро.
— Вижте, Поаро. Имам дяволски сложен проблем на главата… или по-скоро може скоро да имам. Не съм сигурен. Работя върху формула за бомбардиране на атома — няма да навлизам в подробности, ала от Министерството на отбраната смятат, че това е от изключителна важност. Работата ми вече е приключила и аз изведох формула, чрез която може да се произведе нов и смъртоносен експлозив. Имам основание да подозирам, че член на моето домакинство ще се опита да я открадне. Засега не мога да ви кажа повече, но ще ви бъда много задължен, ако дойдете за уикенда в Абътс Клийв като мой гост. Искам после на връщане за Лондон да вземете формулата със себе си и да я предадете на един човек в Министерството. Има някои причини, поради които министерски куриер не може да свърши работата. Нуждая се от някой, който да е невзрачен, да не е от научните среди, но и който да е в същото време достатъчно проницателен…
Сър Клод продължаваше да говори. Еркюл Поаро хвърли бърз поглед към плешивата си яйцевидна глава и разкошни мустаци, които се отразяваха в огледалото и си рече, че никога преди в дългата си кариера нито той, нито някой друг го бе считал за невзрачен. Ала един уикенд в провинцията и възможността да се запознае с известния учен не бе за отхвърляне, както без съмнение и изказаните на свой ред благодарности от едно признателно правителство и то само задето ще е пренесъл в джоба си от Съри до Уайтхол една неясна, па макар и смъртоносна научна формула.
— Ще се радвам да ви услужа, скъпи сър Клод — прекъсна го той. — Ще гледам да пристигна в събота следобед, ако е удобно за вас и ще се върна в Лондон в понеделник сутринта с онова, което искате да взема със себе си. С голямо нетърпение очаквам да се запозная с вас.
Любопитно, помисли си той, докато връщаше слушалката на мястото й. Чуждестранни агенти биха могли да проявят интерес към формулата на сър Клод, но дали наистина бе възможно някой от домакинството на учения да…? Както и да е, несъмнено щеше да научи повече по време на престоя си там през уикенда.
— Джордж! — извика той. — Занеси, ако обичаш, на химическо чистене дебелото ми сако от туид, смокинга и панталоните. До петък трябва да са готови, тъй като заминавам за провинцията този уикенд.
Казаното прозвуча като че ли заминаваше за степите на Централна Азия и то за цял живот.
Сетне се върна до телефона, набра един номер и почака малко, преди да проговори.
— Скъпи ми Хейстингс — започна той — не бихте ли желал да се отдалечите от деловата си заетост в Лондон за ден-два? Съри е много приятен по това време на годината…
Глава II
Абътс Клийв, домът на сър Клод Еймъри, се намираше в покрайнините на Маркет Клийв — малко градче или по-скоро голямо село на четиридесетина километра югоизточно от Лондон. Самата сграда беше голяма, с неопределен архитектурен стил и наподобяваше викториански замък. Тя беше разположена сред очарователна, леко хълмиста местност, която се простираше на няколко акра, осеяни с гъсти горички тук-там. Покритият с чакъл път, който отвеждаше от вратарската къщичка до централния вход на Абътс Клийв, лъкатушеше сред дървета и гъсти шубраци. Една тераса опасваше задната част на дома, а от нея се спускаше ливада, стигаща до полузанемарена симетрично оформена градина.
В петък вечерта, два дни след телефонния си разговор с Еркюл Поаро, сър Клод седеше в кабинета си — малка, но уютно обзаведена стая на приземния етаж в източната част на къщата. Навън започваше да се здрачава. Икономът на сър Клод Тредуел — висок, мрачен на вид човек с безукорно изискани маниери, беше ударил гонга за вечеря преди две-три минути и навярно сега членовете на семейството се събираха в трапезарията от другата страна на преддверието.
Сър Клод барабанеше с пръсти по масата — правеше го по навик, когато трябваше да вземе бързо решение. Беше около петдесетгодишен, среден на ръст, с нормално телосложение, имаше високо чело и сресана назад прошарена коса, а сините му очи гледаха студено и проницателно. В момента върху лицето му бе изписана тревога примесена с недоумение. На вратата на кабинета се чу дискретно почукване и Тредуел се появи на прага.
— Извинете, сър Клод. Помислих си, че вероятно не сте чули гонга…
— Да, да, Тредуел, всичко е наред. Би ли им казал, че ей сега ще дойда. Кажи, че говоря по телефона. Всъщност аз наистина се канех да проведа набързо един телефонен разговор. Можеш вече да сервираш.