Глава XII
След като Карели излезе от стаята, Хейстингс остана известно време загледан след него.
— Да му се не види, Поаро! — обади се той накрая. — Какво искаше да каже?
Поаро сви рамене.
— Забележка без никакво значение — изрече той.
— Но, Поаро — настоя Хейстингс, — сигурен съм, че Карели се опитваше да ни каже нещо.
— Натиснете отново звънеца, Хейстингс — гласеше единственият отговор на дребничкия детектив. Хейстингс направи това, което го накараха, но не можа да се въздържи от още един въпрос:
— Какво ще правите сега?
Поаро отговори възможно най-уклончиво:
— Ще видите, скъпи ми Хейстингс. Търпението е велика добродетел.
Тредуел влезе отново в стаята и зададе обичайния си вежлив въпрос „Да, сър?“, при което Поаро сърдечно се усмихна.
— А, Тредуел. Бихте ли поднесли моите комплименти на мис Каролайн Еймъри, като я попитате дали ще бъде така добра да ми отдели малко от своето време?
— Разбира се, сър.
— Благодаря ви, Тредуел.
Когато икономът излезе, Хейстингс възкликна:
— Но бедната старица е в леглото. Вие естествено, няма да я карате да става, ако не се чувства добре.
— Моят приятел Хейстингс знае всичко. Значи тя е в леглото, така ли?
— Е, добре, не е ли?
Поаро потупа добродушно своя приятел по рамото.
— Точно това искам да разбера.
— Но сигурно… — додаде Хейстингс. — Не помните ли? Ричард Еймъри така каза.
Детективът погледна прямо своя приятел.
— Хейстингс — обяви той. — Убит е човек. И как реагира неговото семейство? С лъжи, с непрекъснати лъжи. Защо мадам Еймъри иска да си отида? Защо мосю Еймъри иска да си отида? Защо той иска да ми попречи да се видя с леля му? Какво би ми казала тя, което той да не иска да чуя? Казвам ви, Хейстингс, тук става дума за трагедия. Не просто най-обикновено и долно престъпление, а трагедия. Истинска, човешка трагедия!
Той се канеше да доразвие тази тема, но в този миг мис Еймъри влезе в стаята.
— Мосю Поаро — обърна се тя към него, след като затвори вратата, — Тредуел ми каза, че сте искали да ме видите.
— А, да, мадмоазел — рече Поаро и отиде при нея. — Просто искам да ви задам няколко въпроса. Няма ли да седнете?
Той я заведе до един стол край масата и тя седна, поглеждайки нервно към него.
— Но аз научих, че сте били на легло, че сте болна — продължи Поаро и седна срещу нея на масата. Той я погледна с внимание и загриженост.
— Това беше такъв ужасен удар, разбира се — въздъхна Каролайн Еймъри. — Наистина ужасен! Винаги съм казвала обаче, че човек трябва да запазва самообладание! Знаете ли, слугите са силно развълнувани. Е — продължи тя по-бързо, — нали знаете какви са, мосю Поаро. Погребенията определено им се нравят. Предпочитат смърт пред венчавка, мисля аз. Ами доктор Греъм! Той е толкова мил, такава утеха! Истински умен лекар, а и, разбира се, много харесва Барбара. Смятам, че е жалко, дето Ричард не го обича толкова, но… за какво говорех? А, да, доктор Греъм. Толкова млад. А миналата година напълно излекува неврита ми. Не че аз често боледувам. Но сегашната младеж е тъй кекава. Ето например бедната Лучия — снощи трябваше да напусне масата, защото не се чувстваше добре. Естествено, бедното дете е кълбо от нерви, а и какво друго може да се очаква при тази италианска кръв във вените й! Въпреки че тя не е толкова лоша. Помня, когато й откраднаха диамантената огърлица…
Мис Еймъри спря, за да си поеме дъх. Докато тя говореше, Поаро извади табакерата си и се накани да запали цигара, но спря, възползвайки се от възможността да попита:
— Диамантената огърлица на мадам Еймъри е била открадната? Кога е било това, мадмоазел?
Мис Еймъри придоби замислено изражение.
— Чакайте да видя, трябва да е било… да, преди два месеца, точно по същото време, когато Ричард се скара с баща си.
Поаро погледна цигарата, която държеше.
— Ще позволите ли да запаля, мадмоазел? — попита той и когато в отговор получи усмивка и кимване в знак на съгласие, извади от джоба си кибрит, запали и погледна насърчително мис Еймъри. Когато дамата не направи опит отново да говори, Поаро я подтикна:
— Казахте, мисля, че мосю Еймъри се е карал баща си — подсказа й той.