Поаро бавно кимна с разбиране, при което Лучия видимо се успокои. Сетне изведнъж, навеждайки се през масата към нея, детективът отбеляза:
— Но аз си помислих, че никога не сте били в Генуа.
Заварена неподготвена, Лучия ахна. Тя втренчено изгледа Поаро, докато той прибираше тефтерчето във вътрешния джоб на сакото си.
— Вие не разполагате с никакви снимки — изрече тя нещо средно между въпрос и констатация.
— Така е — призна Поаро. — Не разполагам с никакви снимки, мадам. Просто знаех името, под което Зелма Гьотц се е подвизавала в Генуа. Другото… за моя приятел и неговите снимки… беше една моя малка невинна измислица.
Лучия скочи на крака, а очите й ядосано заблестяха.
— Вие ми поставихте капан! — извика тя гневно.
Поаро сви рамене.
— Да, мадам — потвърди той. — Боя се, че нямах друг избор.
— Какво общо има всичко това със смъртта на сър Клод? — възропта Лучия, сякаш повече на себе си, и ядосано се огледа.
Вместо да й отвърне, Поаро заговори с равен глас, задавайки й друг въпрос:
— Мадам — попита той, като отупа една несъществуваща прашинка от сакото си, докато говореше вярно — вярно ли е, че преди известно време сте загубили една скъпа диамантена огърлица?
Лучия ядосано го погледна.
— Питам ви отново — тя сякаш процеждаше думите през стиснатите си зъби, — какво общо има това със смъртта на сър Клод?
Поаро отвърна бавно и натъртено:
— Първо открадната огърлица, а сега — открадната формула. И двете биха донесли доста пари.
— Какво искате да кажете? — ахна Лучия.
— Бих желал да ми отговорите на следния въпрос — колко пари иска Карели този път?
Лучия извърна поглед от Поаро.
— Аз… аз… аз няма да отговарям на повече въпроси — прошепна тя.
— Защото се боите? — попита Поаро и отиде при нея.
Лучия отново го погледна и сетне отметна предизвикателно глава назад.
— Не — заяви тя. — Не се боя. Просто не разбирам за какво говорите! Защо доктор Карели ще ми иска пари?
— За да купите мълчанието му — отговори Поаро. — Еймъри са горд род и вие не бихте искали те да узнаят, че сте дъщеря на… Зелма Гьотц!
Лучия изгледа ядосано Поаро за миг, без да отговори, след това раменете й се отпуснаха тя се свлече на един стол, като скри лицето си с ръце. Измина поне една минута, преди отново да вдигне поглед, въздъхвайки:
— Ричард знае ли? — промълви тя.
— Все още не, мадам — бавно отговори Поаро.
Тя звучеше отчаяно, когато го помоли:
— Не му казвайте, мосю Поаро! Моля ви, не му казвайте! Той е толкова горд с името на своя род толкова горд със семейната си чест! Постъпих подло, като се омъжих за него, но бях толкова нещастна! Мразех този живот, този ужасен живот, който бях принудена да водя със своята майка! Чувствах се унизена, но какво можех да сторя? И тогава, когато мама умря, бях най-после свободна! Получих свободата да водя почтен живот! Свободата да прекратя предишния живот на лъжи и интриги! Запознах се с Ричард. Това беше най-прекрасното нещо, което някога ми се беше случвало. Ричард влезе в моя живот. Обикнах го и той поиска да се ожени за мен. Как можех да му кажа коя съм? И защо ли трябваше да го правя?
— И тогава — подкани я нежно Поаро, — Карели ви е видял някъде с мосю Еймъри и е започнал да ви изнудва?
— Да, но аз нямах свои пари — изпъшка Лучия. — Продадох огърлицата и му платих. Мислех, че всичко ще приключи с това, но вчера той се появи тук. Беше научил за формулата на сър Клод.
— Той е поискал да я откраднете?
Лучия въздъхна.
— Да.
— Направихте ли го? — Поаро се приближи до нея.
— Сега няма да ми повярвате… — промълви Лучия, клатейки тъжно глава.
Поаро съчувствено изгледа красивата млада жена.
— Да, да, детето ми — успокои я той. — Все още ви вярвам. Имайте кураж и се доверете на папа Поаро! Само ми кажете истината. Вие ли взехте формулата на сър Клод?