Докато сядаше, Лучия уморено се усмихна на Каролайн Еймъри, за да й благодари.
— Да, разбира се — съгласи се тя. — Всъщност вече ми минава.
Въпреки че говореше английски безупречно, дори прекалено безупречно, някои нотки в интонацията й от време на време издаваха, че той не е родният й език.
— Просто ми прималя, това е — продължи тя. — Колко глупаво от моя страна! Никога досега не съм правила така! Не мога да си представя защо се случи. Моля ви, връщайте се, лельо Каролайн! Скоро ще се оправя.
Тя извади носна кърпа от ръчната си чантичка под все още притеснения поглед на Каролайн Еймъри. Избърса очите си, после върна кърпата в чантата и отново се усмихна.
— Ще се оправя — повтори тя. — Наистина ще се оправя.
Мис Еймъри не беше съвсем сигурна.
— Знаеш ли, скъпа, че цялата вечер не изглеждаше добре — забеляза тя, изучавайки загрижено Лучия.
— Така ли?
— Да, наистина — отвърна мис Еймъри. Тя седна на канапето до Лучия и добави нервно с пискливия си глас: — Може би леко си настинала, скъпа. Знаеш, че нашето английско лято може да бъде доста коварно. Тук е съвсем различно от Италия с нейното горещо слънце, към което ти си привикнала. Ах, прекрасната Италия, както винаги съм си я представяла!
— Италия — промълви Лучия с отнесен поглед в очите, докато слагаше чантата до себе си на канапето. — Италия…
— Зная, детето ми, родината сигурно много ти липсва. Навярно разликите с нея ти се виждат ужасяващи — времето, от една страна, а и различните нрави. Пък и ние сигурно изглеждаме толкова студени. Виж, италианците…
— Не, никога, никога Италия не ми е липсвала! — извика Лучия със страст, която изненада мис Еймъри. — Никога!
— О, стига, дете, не е срамно човек да изпитва лека носталгия по родината…
— Никога! — повтори Лучия. — Мразя Италия! Винаги съм я мразела! За мен е истински рай да съм тук в Англия, с толкова мили хора като вас! Истински рай!
— Много мило от твоя страна, че го казваш, скъпа — рече Каролайн Еймъри, — макар да съм сигурна, че е просто от любезност. Вярно е, че се опитваме да те накараме да се чувстваш щастлива и като у дома си, но би било съвсем естествено да тъгуваш от време на време за Италия. А и като си нямаш майка…
— Моля ви… моля ви… — прекъсна я Лучия — Не говорете за майка ми!
— Няма, разбира се, че няма, скъпа, щом така предпочиташ. Не исках да те разстройвам. Да ти донеса ли стъкълце с ароматични соли? Имам малко в моята стая.
— Не, благодаря — отвърна Лучия. — Вече наистина съм съвсем добре.
— Да знаеш, че това никак не би ме притеснило — настоя Каролайн Еймъри. — Имам много хубави ароматични соли с прекрасен розов цвят в едно много сладко шишенце. И са изключително силни. Нали знаеш, амонячна сол. Или пък беше солна киселина? Никога няма да го запомня. Както и да е, не са от тези, с които се чистят ваните.
Лучия кротко се усмихна, ала не отговори. Мис Еймъри беше станала и очевидно се колебаеше дали да иде да потърси солите или не. Тя нерешително мина зад канапето и пренареди възглавничките.
— Да, мисля, че се касае за внезапна настинка — продължи тя. — Сутринта беше олицетворение на добро здраве. Навярно си се развълнувала, когато си видяла този твой италиански приятел, доктор Карели. Той пристигна съвсем ненадейно и неочаквано, нали? Това сигурно доста те е постреснало.
Докато Каролайн Еймъри говореше, в стаята влезе съпругът на Лучия — Ричард. Очевидно мис Еймъри не го видя и затова не можа да разбере защо думите й толкова разстроиха Лучия, която се облегна назад, затвори очи и потрепери.
— О, скъпа, какво ти е? — попита мис Еймъри. — Отново ли ти прималява?
Ричард Еймъри затвори вратата и се приближи до двете жени. Млад англичанин с приятна външност, на около тридесет години и с русолява коса, той бе среден на ръст, с набито и мускулесто тяло.
— Иди да довършиш вечерята си, лельо Каролайн — каза той на мис Еймъри. — Лучия ей сега ще се оправи, аз ще се погрижа за нея.
Мис Еймъри все още се колебаеше.
— О, ти ли си, Ричард? Е, тогава може би ще е по-добре аз да се връщам — каза тя и направи една-две нерешителни стъпки към вратата за преддверието. — Знаеш, че баща ти мрази да бъде безпокоен. Особено когато имаме гост. А и той не с толкова близък на семейството.
Тя отново се обърна към Лучия.
— Та точно ти казвах, скъпа, че е много странно, дето този доктор Карели се появи по такъв начин, без да има и най-малка представа, че ти живееш в тази част на света, нали? Просто си се натъкнала на него в селото и си го поканила тук. Навярно, скъпа, е било голяма изненада за теб, нали?