— Добре дошла, скъпа последователко на суфизма — казвам аз. — Ела при нас.
— Благодаря — отвръща тя. — Наистина се чувствам добре дошла, но ми се иска това да важи и за теб. Я се погледни, вечно преценяваш, вечно бързаш. Понякога се опитваш да правиш по пет неща наведнъж и накрая се свличаш от изтощение. Прави само по едно нещо. За къде си се разбързала? Отдай се на мига. Времето не съществува извън него. Седмината от пещерата в Корана са спали триста години, а когато са се събудили, им се е струвало, че са минали само няколко часа.
— Искаш да спя ли? — въся се аз.
— Искам да спреш да се надпреварваш с времето. Опитвам се да се отдам на мига и виждам, че всъщност нямам и понятие какво означава това.
— Скъпа Дама Дервиш…
— Хмм?
— Как мислиш… дали, ако някога го направя, не че искам де, само питам, разбира се, но ако някой ден… в смисъл, да предположим, че… — Поемам си дълбоко въздух и правя още един опит. — Как мислиш, дали от мен ще излезе добра майка?
Тъмнозелените й очи се разширяват и отстрани се появяват бръчици.
— От теб ще излезе прекрасна майка, ако изпълниш три условия.
— Какви три условия?
— Първо, трябва да го поиска Бог, така че в историята на твоя живот да бъде написана нова глава — отвръща тя. — Второ, трябва, разбира се, да го искаш дълбоко в сърцето си и ти, както и партньорът ти.
— А какво е третото условие?
— Третото условие е свързано с рибарите — казва тя. — Трябва да научиш каквото знаят те.
— Стига с тия рибари! — сумти Малката Госпожичка Практична, като вдига ръце с дланите нагоре.
Оглеждам се, озадачена. Какво ли знаят рибарите за това как се става майка? Какво е това, което те знаят, а аз — не?
— Скъпа Елиф — подхваща Дамата Дервиш така, сякаш ми пише писмо.
— Да!
— Виждала ли си някога рибар да тича към морето? Няма как да си виждала, защото онзи, когото наричаш рибар, не гони рибата. Чака тя да дойде при него.
— Какво означава това?
Дамата Дервиш се взира за кратко в мен и чак тогава отговаря:
— Означава: стига си тичала след вълните. Остави морето да дойде само при теб.
Точно тогава пред нас минава млада майка с детска количка и аз идвам на себе си. Неволно поглеждам бебето — розовите му пръстчета, меката като перушинка коса, трапчинките върху бузите, и усещам, че се усмихвам.
— Хайде да тръгваме. Какво чакаме? — подканя Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов, като ме дърпа за ръката. — Времето е пари.
— Хайде да се прибираме и да четем романи — добавя и Госпожица Циничната Интелектуалка.
— По най-късия път — заповядва Малката Госпожичка Практична. — Да вземем такси.
Изведнъж ми се отщява да ги слушам и гледам. Поне за малко.
— Вие вървете — отвръщам тихо, но твърдо. — Аз ще остана.
Четирите Палечки възразяват, но за щастие, си тръгват.
Спорят по кой път да поемат и се отдалечават с малки крачета и с гласове, които отекват във въздуха.
Забелязвам наблизо дебела светлокафява котка, която ги следи с втренчен поглед. Дали ги вижда? При тази мисъл ме плисва вълнение, после страх. Ами ако котката ги помисли за мишки или птици и се опита да ги излапа? Но за мое облекчение, и да вижда Палечките, тя затваря очи и продължава да дреме — вероятно е решила, че ще получи от тях стомашно разстройство.
Поемам си въздух дълбоко, дълбоко и гледам как дребосъчките излизат от парка. Какво ще правя с тях? Само ми усложняват живота, но въпреки това си ги обичам.
За един дълъг миг ми се приисква и аз да съм рибар.
За поетите и бебетата
Тя е била момичето, пожелало да бъде Бог, за да сътвори от нищото целия всемир. Искала е толкова силно да живее в истинска близост, че не се е вмествала в собственото си тяло и минало. Като млада известно време е била учителка, макар че не й е отнело много време да види, че не е за нея да бъде част от работната сила. Че е създадена да пише. Решена да си вади хляба с писане, никога не е била доволна от онова, което е сложено пред нея, и вечно се е домогвала до още и още. Не е била от хората, които търпеливо чакат утрешния ден.
За близките си приятели е била Сил, за семейството си — Сиви. За останалия свят — Силвия Плат.
Бракът й с Тед Хюз е давал повод за множество разгорещени спорове и сред учени, и сред феминисти, и сред не феминисти. Мнозина са заставали на нейна страна, не по-малко — на негова, но истината със сигурност е някъде по средата, в оттенък, който не е нито черен, нито бял. Дори след толкова години посвещаваните на Силвия Плат очерци и книги често са емоционално заредени, каквато е била и самата тя. Всичките й биографи накрая може би се влюбват в нея.