Бракът й е бил бурен и е причинил огромна болка. Но подобно на много други връзки, завършили по такъв начин, е започнал с неудържимо магнетично привличане. Те, Силвия Плат и Тед Хюз, са били двама влюбени поети. Споделени метафори, несъвместими лични предпочитания, мощни индивидуалности. Могат ли двама поети да се обичат, без в крайна сметка да влязат в надпревара един с друг? Не е невъзможно, разбира се, затова пък е трудно. Били са млади, своеволни и свободни. Имали са какво да си кажат, искали са заедно да променят света. И така, влюбили са се, постоянно са се карали, любили са се страстно и настойчиво, правили са и са казвали неща, за които по-късно са съжалявали горчиво, прощавали са си един на друг и на самите себе си — все чрез думи. Думите са били личната им гордост.
Силвия Плат е написала стихотворение със заглавието „Аз искам, аз искам“. Лирическият герой е богоподобно бебе, неродено все още. Огромно, без коса, с отворена уста, то не е миловидно дете като ангелче, а могъща природна сила, която желае да дойде на този свят, настоява да й се дадат любов и внимание и ги получава. Това е бебе, което иска да бъде. Поетесата използва вулкана като олицетворение на женската плодовитост — на способността на жената да зачене, да се разшири и да носи в себе си живот. Но вулканът е и опасна разрушителна сила. Дори когато е заспал, не знаеш дали няма да избухне всеки момент. Той не може да бъде укротен. Не може да бъде предсказан.
През целия си живот Силвия Плат се е притеснявала каква жена и майка е. Първо се е страхувала, че не може да зачене и никога няма да има деца. После е загубила съня си, уплашена от болезненото раждане. Колко ли мъчително е то? Дали тя няма да умре? А след като е родила, се е тревожела от външния свят и неговите жестокости.
Но е била точно толкова убедена, че ако стане майка, това ще внесе в живота и написаното от нея велики неща. Че след като роди, ще стане различна жена, която ще описва в стиховете си детето като свръхчовешко същество и която, докосната от розовото му палче, ще се превърне в магическа смъртна. Отбелязала е в дневника си: „Първо трябва да превъзмогна писането си и опита, а после ще заслужа да превъзмогна раждането“. Друг път е заявила: „Ще пиша, докато не започна да изразявам дълбокото си Аз, след това ще имам деца и ще се изразявам още по-дълбоко“. Може би в крайна сметка е била права. Написала е най-великата си творба „Ариел“ вече след като е станала майка.
Не след дълго е родила дъщеря, а след година и четири месеца — и син. Направила е критичния избор да остане вкъщи и да гледа невръстните си деца. От тук нататък се е грижела за дома и семейството си и е пишела стиховете и разказите си. Понякога двете са се застъпвали и Силвия Плат се е озовавала в положение да запълва цели страници от дневника си с описания как е сменяла пелени и е правила шоколадови курабийки.
След като се е потопила в къщната работа, е наблюдавала отстрани какво става в литературния свят. Следяла е какви нови книги се издават и как се ознаменува появата на млади писатели, особено писателки. Завистта не й е била чужда. Както и гневът, страхът и саморазрушението. И може би точно това е едно от нещата, които я правят така истинска, а присъствието й — така осезаемо, толкова години след смъртта й. Плат е описвала неприкрито и дръзко милиардите тъмни енергии в живота, които всички ние забелязваме, но често се преструваме, че не виждаме.
В повтарящия се ритъм на всекидневните навици Силвия Плат е била и въодушевена, и разстроена от задълженията си на майка. През това време съпругът й е продължил да ходи по литературни прояви, каквито преди са посещавали заедно. Продължил е да живее както преди, да пише поезия, да се запознава с нови хора, да укрепва славата си. Това да станеш баща, вероятно не те изважда от релси така, както майчинството. Или, както е подозирала Силвия Плат, това се е случило само при тях.
Точно както новородените деца са мощни метафори в поезията й, за нея стиховете също са деца. Когато е говорила за недовършените си творби, тя ги е наричала „неродени рожби“. Дори е описвала как стиховете й се усмихват, как „малките им челца се свъсват съсредоточено“ и как те се променят от ден на ден и мърдат пръстчетата на ръцете и краката си. Тя е била майка не само на двете си деца, но и на хиляда стихотворения. И понякога всички те са били гладни и са плачели едновременно, зажаднели за вниманието и състраданието й, и колкото и да е опитвала, тя не е успявала да направи така, че всички да са щастливи.