— Как съм го гледала? — питам подозрително.
— С блеснали очи…
— Какво му е лошото да го гледам така? — мъча се да се защитя, но Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов ме прекъсва веднага.
— Има само две причини жена да гледа с блеснали очи бебето на друга жена: а) иска отново да бъде бебе и б) иска да става майка. Опасявам се, че в твоя случай е второто.
Присъединява се и Госпожица Циничната Интелектуалка:
— Очевидно е, че останеш ли тук, ще бъдеш отклонена.
— От какво? — питам невярващо.
— От литературния си път, разбира се! — възкликват в един глас Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и Госпожица Циничната Интелектуалка. — От това да си писателка и интелектуалка… Пътят ти е да пишеш и да четеш.
Изумена съм повече от сплотеността им, отколкото от нещата, които дрънкат. Откога двечките са станали първи приятелки?
Извръщам се към Госпожица Циничната Интелектуалка и успявам някак да се усмихна.
— Мислех, че не си срещу майчинството. Нали каза, че е все едно. Каза, че така и така човек е нещастен.
— Именно — кимва тя. — Сега вече реших, че е по-добре да си нещастна писателка, отколкото нещастна писателка, домакиня, съпруга и майка.
Притъмнява ми. Ами Малката Госпожичка Практична, питам се. Тя както никога мълчи. Забелязва, че я гледам изпитателно, и започва да си играе гузно с ципа на канадката.
— Ти какво ще кажеш за всичко това? — питам я. — Мислех, че си застъпница на либералната демокрация и на свободната пазарна икономика.
— Така е, не съм от привържениците на хунтите — признава тя. — Но съм принудена да я подкрепя и за това има смекчаващи вината обстоятелства.
— Какви смекчаващи вината обстоятелства?
— Е, в началото не си умирах от щастие, че ще правим преврат. После обаче видях ползите. Животът в Щатите е много по-сигурен и подреден. Потребностите ми ще бъдат удовлетворени по-добре. Колко удобно!
— Това се нарича опортюнизъм, а не прагматизъм — напомням аз.
— Излишно е да се разстройваш — вметва Госпожица Циничната Интелектуалка. — Ако отделим време да прочетем теорията на комуникативното действие на Хабермас, ще видим, че всички можем да съществуваме съвместно. Тъй като системната рационалност не се покрива с рационалността на действието, ние като независими Палечки можем да общуваме помежду си чрез комуникационни доводи и да стигнем до взаиморазбирателство.
— Хм, нямам представа за какво говори, но съм напълно съгласна — заявява Малката Госпожичка Практична.
Направо не вярвам на ушите си. Винаги съм смятала, че участничките в Хора на несъзвучните гласове са… хм, несъгласувани, но както личи, военният преврат ги е обединил.
Точно тогава поглеждам Дамата Дервиш, която и досега седи на пода със замислено изражение и изпълнени със загриженост очи. Само тя не е във военна униформа.
— Ами тя? — прошепвам.
Моите мъчителки са притеснени от въпроса. След неловко мълчание Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов решава все пак да отговори:
— За съжаление, Дамата Дервиш не одобрява среднощния ни преврат. Колкото и да я убеждавахме, не промени мнението си. Каза, че нямало да се съпротивлява и нямало да ни пречи, но и при никакви обстоятелства нямало да ни подкрепи.
— А защо е с белезници? — интересувам се аз.
— Ами сама си е виновна. Опита се да проведе мирен протест, просна се като някакъв Ганди с тюрбан пред краката ни и не ни остави друг избор, освен да я задържим под стража.
— Сега е политическа затворничка — уточнява Госпожица Циничната Интелектуалка.
Не мога да повярвам на ушите си. Моите Палечки са подивели, а аз не знам как да ги укротя, ако това изобщо е възможно де. Искам да поговоря насаме с Дамата Дервиш, но се налага да изчакам подходящ момент.
Стаята е обгърната с покривало от мълчание: военните сред нас сноват припряно из помещението, закопчаната с белезници пацифистка седи на пода, а аз съм забила поглед в него. Накрая Малката Госпожичка Практична се приближава към мен с плик в ръката.
— Какво е това? — питам я.
— Самолетният ти билет. Заминаваш утре. Дали да не си приготвиш багажа? Направила съм списък с нещата, които трябва да вземеш.
— Толкова скоро? Но къде отивам, каква стипендия съм получила? Не знам нищо.
Отговорът идва от Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов: