Във „Вторият пол“ Симон дьо Бовоар повтаря знаменитата фраза на Хегел, че раждането на децата често върви ръка за ръка със смъртта на родителите. Но колкото и крайни да са възгледите й за брака и майчинството, в книгите й откриваме следи от друга, загатната истина: ако Сартр е искал да има деца, тя е щяла да стане майка, за да изпълни желанието му. Симон дьо Бовоар обожава Сартр. Според нея слънцето на новото общество изгрява от дълбините на очите му. Сартр е единственият мъж, когото тя повече уважава, отколкото желае, мъжът, чието време, творчество и идеи е принудена да споделя със стотици други хора, някои от които жени, далеч по-красиви и амбициозни от нея. Въпреки това знае какво особено място заема в сърцето му. От деня през 1929 година, когато двамата се срещат като колеги в университета, Сартр е много неща за Симон: другар, любовник, баща, син, брат, наставник, най-добър приятел и невъзможна мечта.
Не се заблуждавайте от нежните обръщения в писмата й до него: „мъжлето ми“, „мъничкото ми“. За нея Сартр е великан, мъж, към когото тя през цялото време се обръща с официалното Вие. Ако той е поискал да имат деца, Симон сигурно е щяла да се престраши, макар и да е убедена, че майчинството не е за такива като нея. Наранена е от изневерите на Сартр, но продължава да отстоява споразумението, което са сключили. Симон дьо Бовоар е жена на безупречните анализи и неочакваните конфликти.
По-широките обществени кръгове може и да не са готови да погледнат на майчинството в критична светлина, но точно толкова неготови са интелектуалците — по определение напредничави и свободомислещи — да не говорим пък, че сред тях несъразмерно преобладават мъжете. В света на книгите цари поголовно мълчание, когато става въпрос за неща като предменструалния синдром, следродилната депресия и критическата възраст. По същия начин почти никой не пише за бермудския триъгълник „идеална жена — усърдна домакиня — самоотвержена майка“, в чиито въртопи изчезват творческите заложби на толкова много жени. В такава среда Дьо Бовоар е изправена пред дълбоко вкоренени предразсъдъци и клишета. Тя пише и говори разпалено, че жените са „принуждавани да избират“ между ума и тялото.
Не по-малко критична е към жените, приели като даденост неравенството между половете и решили, че мъжете ги превъзхождат. „Изправен пред жена, и най-недостойният сред мъжете се смята за полубог“ отбелязва Симон дьо Бовоар. Умът й е хаплив, перото — остро, като човек тя е изключително заядлива. Веднъж отбелязва, че възприема за нормално това мнозина от средната класа да я мразят. „Ако беше различно, щях да започна да се съмнявам в себе си.“
Не само феминистките на Запад оспорват обгърнатата с романтика святост на майчинството. На Изток също се водят разгорещени спорове. Феминисткото движение в Япония предлага за обсъждане понятието bosei, вродения майчински инстинкт. То отстоява, че ролята на майката е по-скоро културна, отколкото вродена и биологична.
Жените феминистки в Япония вливат в тези спорове нова кръв и оспорват в художествените си творби свързаните с половете стереотипи. През 1983 година Юко Цушима издава „Дете на съдбата“ с великолепна героиня, упорита разведена жена, противница на конформизма, която е разкъсвана между истините на сърцето си и идеала за женското начало, насаждан в обществото. Макар и да не се смята непременно за писателка феминистка, Цушима изследва критично в творбите си темите за половата принадлежност и сексуалността. Тя вероятно е свързана духовно с друга японска писателка от миналия век, Тошико Тамура, една от най-ранните и най-изявени жени-писателки в страната, която умира внезапно през 1945 година и с чиито авторски права е учредена литературна награда за писателки. В разказа „Писателката“ Тамура описва сцена, в която ядосаният съпруг, също писател, укорява жена си, мъчеща се да довърши един пасаж. Според него жените не са добри писателки. Нерешителни и несигурни са, хабят по сто страници, колкото да напишат десет. В думите му е отразено схващането, че мъжете пишат по по-сериозни и върховни причини и затова са истински писатели, докато за жените писането не е нищо повече от хоби.
В турската литература също има такава влиятелна писателка, чиито неповторим глас ехти и до днес, дълго след смъртта й. Във враждебната среда от седемдесетте години на XX век, когато страната е разделена на леви и десни, Севги Сойсал оспорва в остроумната си увлекателна проза патриархалните прецеденти във всички области.