— Ами да, описала го е в мемоарите си — отвръща като голяма всезнайка Госпожица Циничната Интелектуалка. — Всяко дете иска да се върне в тялото на майка си. Това, разбира се, няма как да стане. Подобно „единение“ е отминало отдавна, унищожено е завинаги, детето обаче неволно копнее за него. „Символичният ред“, олицетворяван от бащата, чака индивида, който не може да се съедини отново с тялото на майката.
— Хайде още веднъж! — подканя Малката Госпожичка Практична.
Госпожица Циничната Интелектуалка само това и чака.
— За да оцелеем в този ред, потискаме въображението си, притъпяваме желанията и се учим да бъдем „нормализирани“. Колкото и да опитваме обаче, въображението ни не може да бъде заглушено. То избива на повърхността на най-неподходящи места и в най-странно време. Семиотиката на майката се възправя срещу символичния ред на бащата.
— Какви объркващи неща! — възкликва Малката Госпожичка Практичната. — Какъв е смисълът да усложняваме толкова живота? Тези френски мислители изобщо не са практични. Нищо чудно, че френските филми са толкова потискащи.
Госпожица Циничната Интелектуалка гледа снизходително другата Палечка, но не казва нищо. Вместо това се извръща към мен.
— Кръстева казва, че има три начина детето да създаде своя самоличност. Първо, като се отъждестви с бащата и символичното. Второ, като се отъждестви с майката и семиотичното. Трето, като намери крехко равновесие между първото и второто.
Преструвам се, че съм разбрала, но Госпожица Циничната Интелектуалка не се хваща на номерата ми.
— Не го ли проумяваш? Ако тръгнеш по третия път, можеш да използваш в творчеството си символичния ред на бащата и семиотичния на майката.
— Хмм… Има ли писател, който да го е правил някога? — питам аз.
— Да, сестро. Прочети по-внимателно „Вълните“ на Вирджиния Улф. Тя е писала именно с такова крехко равновесие.
Не възразявам. Може да е вярно, може и да не е. Да пишеш белетристика, е река с приливи и отливи, със силни течения. Докато се носиш по нея, не мислиш: „Дай сега да прибавя малко символичен ред и няколко капки семиотика на майката“. Докато разработваш сюжета на роман, не се занимаваш с такива неща. Зает си с това да се влюбваш в героите си.
Ето какво не разбира Госпожица Циничната Интелектуалка. Белетристите пишат, без да се замислят. Тези теории се прилагат по-късно, когато литературните критици и учените претеглят всяко изречение на писателя. А когато четат тези теории, хората остават с впечатлението, че белетристите съвсем преднамерено създават историите си по този начин, което не е вярно.
— Едно не разбирам — вметва Малката Госпожичка Практична.
— Защо ли не съм изненадана! — сумти Госпожица Циничната Интелектуалка.
— Запозната си съвсем отблизо с теорията за майчинството. Всички тези семиотичности, символичности, буколистичности… Но съм сигурна, че стигне ли се до приложението, ще се объркаш като пиле в кълчища.
— Ще ме направляват познанията ми — възразява Госпожица Циничната Интелектуалка.
— О, я стига, сестро. Не знаеш дори как се сменя памперс. Аз може и да нямам представа от теориите ти, но ще се науча да съм майка по-бързо, отколкото тича Спиди Гонзалес.
От веждите на Госпожица Циничната Интелектуалка се вижда, че забележката не й е допаднала особено. Оставям ги да се карат и излизам от библиотеката.
Разхождам се из студентското градче. От това, че макар и за малко, съм се отървала от Палечките, ми става леко на сърцето и настроението ми се оправя. Подобно на ходеща гъба, попивам всяка подробност, която виждам, всеки звук, който чувам, всяка миризма, която долавям, и ги трупам като в хранилище вътре в себе си. Ето какво се случва, когато си чужденка: събираш подробности, както се събират мидички на плажа.
Нареждам се на опашката в кафенето и накрая виждам, че стоя пред двойка лесбийки. Едната е ниска, с щръкнала морковена коса. Другата е доста висока, в напреднала бременност. Придвижваме се напред, като побутваме сантиметър по сантиметър таблите. Точно когато стигаме при рафтовете с десертите, ниската жена изчуруликва:
— О, нали нямате нищо против ние да вземем ей онзи сладкиш там, останал е само един.
Върху стъклената лавица, накъдето сочи жената, има самотно парче малинов сладкиш. Аз се отдръпвам назад.
— Разбира се, вземете го.
— Благодаря, благодаря! На Шърли още от сутринта й се ядат малини — обяснява жената и ми намига.
— О — отвръщам. — Чакате бебе, прекрасно!