Въпреки всичко престоят й в клиниката сякаш отприщва творческата й енергия. През този период Зелда не спира да пише: дневници, разкази, писма. Не само рисува красиви картини, но и създава полуавтобиографичния си роман „Запази ми този валс“. В него описва пределно откровено себе си като изобретателна, но и трудолюбива красавица от Юга, която обича да се забавлява, говори и за вътрешното преображение, което е изживяла в брака. Спира се подробно и на двете взаимно изключващи се страни в характера й: едната независима и безгрижна, а другата — нуждаеща се от любов и сигурност.
Веднага щом написва романа, го изпраща на издателя на Скот. Съпругът й още не го е виждал и когато научава, се вбесява. По онова време той работи върху „Нежна е нощта“. Тъй като двамата са използвали сходен материал (разказа за душевното заболяване на Зелда и годините, които са прекарали заедно в Париж и на Ривиерата), двете книги до голяма степен се припокриват. Следва шумен скандал, отразил се на брака и на творчеството им, и накрая Зелда се съгласява да преработи ръкописа. Когато излиза, книгата не е посрещната добре от критиците и от нея се продават малко бройки. Обезверена, Зелда не издава друг роман.
Съпругът й взима под наем къщи недалеч от различните клиники, където тя е настанена, за да е близо до нея, докато пише. През следващите години двамата се срещат само в дните за свиждане, между хапчетата, лекарите и лечението. Той умира от сърце през 1940 година. Осем години по-късно в лечебницата за душевноболни в Ашвил, щата Северна Каролина, избухва пожар. Сред пациентите, загинали в пожара, е и Зелда Фицджералд.
Навремето Фокнър е казал, че некрологът на един писател би трябвало да е кратък: „Пишеше книги, после умря“. Но какво да гласи некрологът на писателка като Зелда Фицджералд: тя седеше на ръба, танцуваше така, че си разби сърцето, рисуваше света в изумителни цветове, отгледа дъщеря, обичаше с голяма страст, пишеше разкази, после умря.
Скот и Зелда оставят след себе си огромен въпрос, на който няма отговор: ако не са се изтощили взаимно до изнемога, дали са щели да живеят по-дълго и да създадат по-велики творби? Не знам. В някои дни ми се струва, че е щяло да бъде съвсем различно, ако са направели така, че да живеят по-лесно, друг път подозирам, че ако всекидневието им е било безпроблемно, това е нямало да им повлияе особено. Резултатът е щял да бъде същият.
Зелда Фицджералд не е „нормална“ жена, която се е придържала към общоприетите роли на половете. Скромността и покорността не са били нейна стихия. Но ако е била точно обратното, ако е била в състояние да живее по-уседнало и сигурно, дали е щяла да пише по-добри книги, повече книги? Дали днес сме щели да я помним като по-добра писателка?
Сега, докато пиша това, подозирам, че е вярно обратното. Зелда и Скот Фицджералд са били в състояние да пишат, да обичат и да живеят толкова ярко именно благодарение на постоянните си войни, възходи и падения, защото са дръзнали да се отклонят на километри от строго установените представи за брака.
Дървото с мозъка
Центърът за изследвания на жените в колежа „Маунт Холиоук“ се помещава в голяма бежова триетажна къща в стил, присъщ на Нова Англия; там аз съм се настанила в стая със самостоятелен вход на първия етаж. На втория етаж се намират кабинетите на факултета и други преподаватели. Стените и таванът са толкова тънки, че чувам добре разговорите им, те пък със сигурност чуват как крещя на своите Палечки, което отчасти обяснява защо понякога виждам как хора от факултета ме гледат угрижено.
Стаята ми е свързана с Центъра с врата, толкова тънка, че първия път, когато готвих в кухнята карфиол, дни наред смърдеше целият факултет. Миризмата се просмуква през вратата като от мукава и прониква във всяко кътче. Опитвам да приготвя други прости, но не толкова миризливи рецепти — винаги със същия успех. На място, където всички пият екологично чисти, купени на пазара билкови чайове с антиоксиданти, дори миризмата на турското ми кафе е прекалено натрапчива. Затова се отказвам от кухнята и карам на плодове, бисквити и вода.