Колкото и да е странно, от ствола се показва мамутска издатина като балон. Прилича на гигантска изсъхнала слива или на грамаден нагънат орех с прорези по него. Или на…
Госпожица Циничната Интелектуалка ме стрелва с крайчеца на окото.
— Кажи ми, на какво ти прилича отдалеч тази издатина?
— Ами не знам… почти… като мозък е — отвръщам аз.
— Право в десетката! Това е Дървото с мозъка — одобрява Госпожица Циничната Интелектуалка.
— И така, тази нощ всички сме се събрали под Дървото с мозъка — продължава Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и се впуска да държи реч. Покатерила се е на един клон, откъдето гледа нацупено като диктатор, преценяващ умствения багаж на хората си, преди да им дръпне конско. — Това е исторически момент — крещи тя. — Дошло е време да направим веднъж завинаги своя избор — сочи с укор Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов към Мама Сутляш. — Като нея ли искаш да бъдеш? Отчаяна съпруга? Или предпочиташ да изживееш живота си като величествен дървесен мозък?
Не мога да откъсна очи от дървото. В кадифения мрак на нощта, сред целия този сняг, дървото изглежда страховито и внушително.
— Много те моля, не ги слушай — прошепва Мама Сутляш, която се е вкопчила в крака ми.
В очите й са избили сълзи. Колко крехка е само! И колко малко знам за нея! Виждала съм я всичко на всичко два пъти, а другите са с мен от години.
— Ние с теб можем да се сработим чудесно — допълва тя.
— Съжалявам — отвръщам аз.
Духа силен поривист вятър и завихря снежинките. Имам чувството, че съм на снимките на „Доктор Живаго“. Това тук не е Русия и е изключено в студентското градче да избухне болшевишка революция, но пак наблюдавам дълбоки емоционални промени.
Накрая събирам смелост да отговоря:
— Ако трябва да избирам, със сигурност ще предпочета Дървото с мозъка.
— Но нали ми обеща нещо! — избухва Мама Сутляш.
— Съжалявам — повтарям аз и не смея да я погледна в очите.
Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов скача от клона, а Госпожица Циничната Интелектуалка й се усмихва и вика:
— Дай да си стиснем ръцете!
Съучастнички в престъпление. Ръкуват се толкова сложно, че чак си преплитат ръцете и пръстите, а всички ние ги наблюдаваме със страхопочитание.
След като шоуто приключва, Дамата Дервиш въздиша тежко, Малката Госпожичка Практична си сваля очилата и ги бърше припряно, а Мама Сутляш плаче беззвучно.
— А сега повтаряй след мен — нарежда Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов: — Прекосих надлъж и шир света…
Подчинявам се. В заснеженото студентско градче на „Маунт Холиоук“, под изумителното Дърво с мозъка се заричам пред себе си:
— Прекосих надлъж и шир света и направих писането средоточие на живота си. Най-после взех решение за Тялото и Мозъка. Оттук нататък искам да съм само и единствено Мозък. Тялото вече няма да има власт над мен. Не искам да съм жена, не искам къщна работа, съпружески задължения, майчински инстинкти и раждания. Искам да съм писателка и не смятам да се стремя към друго.
В онзи миг, наред с многото други неща, си давам сметка, че това е повратна точка в живота ми и правя рязък завой. Докато го взимам, не знам какво ме чака зад ъгъла.
— Нека Тялото гние и нека Умът сияе. Нека мастилото се лее от писалката ми като океан, за да захранва романите, които растат вътре в мен.
Повтарям обета три пъти. След като приключвам, чувствата ми са някак притъпени, сякаш съм под упойка. Сигурно е от студа. Или започвам да проумявам сериозността на решението, което съм взела.
Загадката, наречена мозък
Вече е минал и половин месец, и тялото ми започва да показва признаци на промяна. Първо изсъхва косата ми, след нея и кожата по лицето и дланите. Отслабвам. Коремът ми става плосък. После един прекрасен ден си давам сметка, че вече нямам мензис. Не ми идва един, сетне и втори месец. В началото не обръщам внимание, всъщност дори ми олеква, че съм се отървала от женските си признаци. Каква свобода ще изпитам, ако вече не ми тежат женствеността и сексуалността и се превърна в ходещ мозък! Чувствам се като обезумял учен, който прави в мрачната си лаборатория опити с какви ли не непознати вещества, с тази разлика, че опитното зайче съм аз. Не че се превръщам в зелен чудовищен великан с вид на човек. Но се преобразявам в необщителна, безполова, затворена в себе си писателка, която сигурно е не по-малко страшна от Невероятния Хълк.