В края на май преглеждам списанията в чакалнята на Центъра за женско здраве, докато ме повика добрият висок и слаб гинеколог, направил ми най-различни хормонални изследвания. Накрая медицинската сестра ме кани да вляза.
— Интересен случай — отбелязва лекарят, след като се появявам в кабинета. — Как се чувствате, по-добре ли?
— Няма промяна — отвръщам аз.
— Така, така, я да видим какво имаме тук… — продължава гинекологът и разглежда иззад очилата резултатите от изследванията. — Хормоналното ви равнище се е възстановило, същото важи и за изследванията на щитовидната жлеза.
— Нормална сте си — отсъжда до него сестрата, сякаш не може да повярва.
— Защо тогава вече нямам менструация?
— При тези обстоятелства има само един отговор — отговаря лекарят. — Мозъкът ви е заповядал на тялото да нямате менструация.
— Нима е възможно? — изумявам се аз.
— О, възможно е, и още как — оповестява гинекологът с леко присвити очи, сякаш се опитва да надзърне в душата ми. — Налага се да го обсъдите с мозъка си. Бих го направил и аз, но не знам езика му.
— Ще ни отнеме доста време, докато научим турски — намига медицинската сестра.
Смеят се в пълен синхрон, както умеят само хора, работили дълго заедно.
През това време аз чакам и мълча — не зная какво да отговоря.
— Бихте ли ми казали какво работите? — пита гинекологът.
— Писателка съм.
— О, ясно — заявява той все по-заинтригувано. — Какви книги пишете?
Това е въпрос, който предпочитам да избягвам. Не знам към коя точно категория да причисля книгите си и не съм сигурна, че дори искам да го правя. Този въпрос всъщност е твърде неудобен за всички писатели, които не се вместват в строго установени жанрове като любовните или криминалните романи. За щастие, лекарят се интересува не толкова от отговора ми, колкото от мисълта, която току-що му е хрумнала.
— Представете си, че мозъкът ви е увлекателен напрегнат криминален роман — казва той.
— Добре — отвръщам.
После той снишава глас, сякаш ще ми разкрие ужасна тайна.
— Мозъкът ви е похитил вашето тяло…
— Така ли?
— Ами да. Сега единственото, което трябва да направите, е да му кажете да престане. Можете, повярвайте ми.
— Извинявайте, но изгубих нишката. Какво е мозъкът ми, криминален роман или самият криминалист, или извършителят на престъплението?
Лекарят се обляга и въздиша тежко, много тежко. Точно тогава осъзнавам, че колкото и прекрасен да е той като човек, не е добър в метафорите. Опита се да изясни нещата с езиков похват и накрая само ги усложни още повече.
Не тръгвам да търся други лекари. Не казвам на никого и каква странна диагноза са ми сложили. Затова пък ходя редовно на посещение при Дървото с мозъка и търся ведър стоицизъм, какъвто то не може да ми даде. Докато милвам дебелите стари коренища, показали се над земята, и наблюдавам листата по безбройните му клонове, подновявам обета и гледам как женското начало в мен погива ден след ден.
Всяка сутрин ходя с Госпожица Циничната Интелектуалка в библиотеката. Сега вече сме първи приятелки. Всичко се развива според плана, който са разработили двете с Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. Постоянно чета, постоянно изследвам. Често стоя до среднощ, сгърбена над книгите на място, от двете страни на което се виждат две колекции: английска политическа философия и руска литература. Ако ми се доспи, подремвам на кафявото кожено канапе между двете дълги редици с рафтове книги.
В свободното си време ходя по семинари, каквито на такива места има колкото щеш: „Тежкото положение на жените от третия свят“, „Феминизмът и хип-хоп културата“, „Женските образи при Уолт Дисни: Потиска ли Мики Маус Мини?“, и така нататък. Не пропускам нито един.
Вечерно време седя пред компютъра и до късно през нощта си водя записки или попълвам дневници. Вече не общувам с никого. Колкото и да ми се иска, не ходя по купони и по приеми. Не допускам в живота ми да прониква нищо друго освен писането и книгите.
Мама Сутляш ме наблюдава отдалеч с очи, които не могат да скрият обидата. Опитам ли се да пообщувам с нея, тя се извръща, вторачва се някъде в пространството и седи, без да се помръдва, като мраморна статуя. Понякога, докато лежа в кревата, я чувам да плаче.
Веднъж от един от най-тиражните турски вестници взимат от мен интервю за живота ми в Щатите. Разговарям с журналиста по телефона близо четирийсет минути. Тъкмо да затворим, когато той ме пита за брака и майчинството.