— Толкова си красиво — казвам, приятно изненадана. — Мислех, че е зима. Как си успяло да запазиш всичките си листа?
— Зимата вече свърши — оповестява Дървото с мозъка. — Остави ме да съм такова, каквото съм.
— Но аз дадох обет, не помниш ли? Казах, че тялото ми ще изсъхне, така че да разцъфти мозъкът ми. Ако не си удържа на думата, Бог ще се разгневи.
— Не, няма да се разгневи — възразява Дървото с мозъка. — Ти не познаваш бога.
— А ти познаваш ли го? Виждало ли си го? — питам аз. — Как изглежда?
Но дървото не обръща внимание на въпросите ми и заявява:
— Всичко на този свят има срок на годност. Обетът ти също. Дори аз ще загина след малко.
Сякаш в отговор на последните думи на Дървото с мозъка ветровете се усилват и блъскат с невидими пестници по него. Точно тогава забелязвам, че клоните му са от тънко-претънко стъкло. Те се натрошават на стотици мънички парченца направо пред очите ми.
— Не боли, не се притеснявай — крясва Дървото с мозъка, за да го чуя през шума.
Като внимавам да не се порежа на стъклата, покрили земята, тръгвам, разплакана, макар и да знам, че не съм тъжна. Просто не се сдържам. Отдалечавам се в това състояние от дървото.
Когато се обръщам да го видя още веднъж, с изненада забелязвам, че мамутското дърво се е свило до размерите на бонзай.
Ето какво ми се присъни първата нощ, която прекарах с Еюп.
След като Дървото с мозъка ме пуска, ние с тялото ми се запретваме да отстраняваме пораженията. И този път усещам как вътре в мен започва бърза промяна — сега в обратната посока. Кожата ми става по-мека, косата — по-лъскава. Сега, когато съм влюбена, решавам да се грижа възможно най-добре за тялото си. Тръгвам по магазини за козметика и купувам кремове, прахчета и лосиони, каквито дотогава не съм използвала.
После един следобед, точно когато редя покупките по полицата в банята на Еюп, забелязвам, че там се движи нещо. Усетило погледа ми, то се шмугва бързо зад едно бурканче с крем за лице. Стъписана, отмествам бурканчето.
Виждам пред себе си една Палечка с ръст приблизително петнайсетина сантиметра и тегло петстотин и шейсет грама, която обаче не прилича на другите. Медено русата й коса се спуска на буйни къдрици чак до кръста. Над устата й има нарисувана с молив бенка, а аленото й червило е толкова ярко, че ми заприличва на подпален китайски фенер. На ръцете си Палечката е надянала плътно прилепнали черни ръкавици до лактите. По пръстите над тях е наслагала пръстени с големи камъни в различни цветове и се е издокарала в официална червена рокля по тялото. Гърдите й, аха, да изскочат от дълбокото деколте, а изпод дългата цепка чак до бедрото се подава десният й крак. Обута е с червени обувки на тънък ток, толкова висок, че недоумявам как изобщо се придвижва.
Без да ме удостои с поглед, тя взима цигаре. С усвоено отегчение пъха в него цигара. После, като примигва с натежали от туша мигли, се извръща към мен.
— Намира ли ти се огънче, скъпа? — пита ме.
Кръвта ми се смразява. Коя е тази жена?
— Не, не ми се намира — отвръщам, решена да сведа до минимум общуването с нея.
— Нищо, скъпа — казва тя. — Все пак благодаря.
Отваря дамската си чанта с вид на мъничка седефена кутийка за лекарства, вади запалка и пали цигарата. После, издула устни, започва да пуска съвършени клъбца дим и ги праща едно по едно към мен.
Зяпнала от изумление, наблюдавам странното същество.
— Не ме позна, нали? — пита жената с кадифен, но и заядлив глас като на Рита Хейуърт в „Гилда“. — То оставаше да ме познаеш, разбира се. Кога ли си ме познавала?
Навежда се напред и ми показва дълбокото си деколте. Притеснена, извръщам очи. Няма ли срам тази жена?
— Но, скъпа, аз не съм непозната. Аз съм ти. От Хора на несъзвучните гласове. Изяви желание да се помириш с тялото си и аз на драго сърце проявих инициатива. Затова съм тук.
— Но коя точно си? — питам пак — не се сещам друго.
— Казвам се Незабравка Бовари.
— Звучи доста… — подхващам, но започвам да търся дума, с която да не я обидя.
— Поетично ли? — притичва ми се на помощ тя.
— Ами да. Звучи напевно — потвърждавам.
— Благодаря, скъпа — намигва ми Палечката. — С името си отдавам почит на Ема Бовари, жената, направила всичко по силите си, за да избяга от еднообразието и скуката на живота в дълбоката провинция.