— Само се питам, скъпа. Още ли си против брака?
— Разбира се — отговарям убедено, но после добавям, — на теория.
— И какво по-точно означава това на теория?
— Означава „най-общо казано“. Като отвлечена представа. Като философски модел… — опитвам се аз да обясня.
— На обикновен език, ако обичаш — подканя той и бърка с лъжичката чая в чашата.
— В смисъл, против съм хората да се женят, повечето от тях де, защото наистина не им се отразява добре, но с тази уговорка…
— С тази уговорка ли? — повтаря Еюп.
— Не съм против например аз да се омъжа за теб.
Той се смее… а смехът му е като меч, изваден от копринена ножница, за да бъде забит.
— Според мен току-що изрече възможно най-мъглявото предложение за женитба, правено някога на мъж.
— Направила съм предложение ли?
Той кима закачливо.
— Можеш да си го вземеш обратно, разбира се.
— Няма пък — отвръщам, защото това изпитвам. — Предлагам ти да се ожениш за мен.
Капалъ чарши се превива от смях на безкрайните ми противоречия, ехти от звънчетата, разлюлени от вятъра, потраква с чаените лъжички. С този мой характер коя съм аз, че да съдя непоследователността на Айн Ранд?
Очите на Еюп се разширяват състрадателно.
— Шегувам се.
— Аз пък съм съвсем сериозна — заявявам и чакам, не смея да си поема дъх.
Еюп се вглежда дълго в очите ми, сякаш търси нещо там, после лицето му грейва като слънце, отразено в сребърен купол.
— И аз приемам с удоволствие — отсича. — Да.
Навремето Оскар Уайлд е казал: „Мъжете се женят, защото са уморени, жените — от любопитство“. Но ако тук има някой, който да е уморен, то това вероятно съм аз. Уморена съм от собствените си предубедености. Уморена съм от това, че все не успявам да видя красотата в дребните неща, да съм против брака и семейния живот, да се терзая, да влача куфари от град на град, от държава на държава.
Но след като завържа възела, ще спра ли да пътувам?
Английското matrimony — „брак“, идва от латинската дума, която означава „майка“, а съответната турска дума evlilik е свързана с това да създадеш дом. Предварително условие за брака е да пуснеш корени.
— Знаеш, че ми е сложно да стоя на едно място — казвам гузно.
— Забелязал съм — отвръща Еюп.
— Не ти ли пречи? — питам го и ме е страх да чуя отговора.
— Скъпа, спрял съм да очаквам нещо нормално от теб в деня, когато цитира Нийл Геймън като свой девиз за любовта — споделя той.
— Ясно.
Еюп навежда глава и допълва по-тихо:
— Ще се постараем да постигнем най-доброто. Ти ще бъдеш номадката, аз пък онзи, който води уседнал живот. Ти ще ми носиш от далечни страни екзотични плодове, аз пък ще отглеждам за теб в задния двор портокали. Ще намерим равновесната точка.
Извръщам се. От истинската доброта в очите ми винаги избиват сълзи, които, предполагам, мога да скрия, но какво да правя с носа си, който тутакси почервенява? Еюп ми подава хартиена кърпичка и пита:
— И тъй като именно ти обикаляш надлъж и шир света, я ми кажи къде по земята би искала да кажеш „Да“?
— Някъде, където от младоженките не се очаква да са в бяло — гласи отговорът ми.
Еюп заявява, размахвайки като диригентска палка лъжичката, за да наблегне на думите:
— Така ни остават три възможности: девически манастир, за предпочитане средновековен, заведение, където се събират рокери или мотоциклетисти, или снимачната площадка на филм за Джони Кеш. Ето кои са местата, където можеш да облечеш черна булчинска рокля и на никой няма да му се стори странно.
Замислям се върху всеки от трите варианта, после питам:
— Ами Берлин?
— Какво Берлин?
— От Института за съвременни изследвания там ми предложиха специализация. Ако приема, догодина ще прекарам известно време в Берлин.
— Хмм, логично е — казва Еюп, изведнъж е станал сериозен. — Ще бъдем като Източен и Западен Берлин, изключително различни и доскоро независими, а сега изненадващо обединени.
Малки жени, големи сърца
Когато бях младо момиче, сред любимите ми литературни героини беше Джо от „Малки жени“. Джо писателката. Джо мечтателката. Джо романтичната идеалистка, независимата сестра, която обича приключенията. Бях ужасена, когато само за да си отмъсти, сестра й Ейми изгаря ръкописа — в един-единствен екземпляр. Трябваше ми много време, за да простя на Ейми, въпреки че в края на краищата самата Джо не бе съвсем невинна, тъй като не бе поканила Ейми на една пиеса и за малко да я удави, докато се пързалят със зимни кънки по леда. При всички положения разказът за четирите сестри Марч по време на Гражданската война в САЩ изобщо не приличаше на живота ми като дете на самотна майка туркиня, но пак много неща ми бяха познати: отсъстващият баща, борбата с паричните затруднения, несъответствието по отношение на общоприетите роли на половете… Силата в думите на Луиза Мей Олкът беше в това, че тя бе създала общо значима сага, споделяна от милиони навсякъде. Иска се доста голяма магия, та след едно столетие да „пренесеш“ разказ, написан в края на деветнайсети век, до читатели навред по света.