— Най-полезен е черният хайвер — оповестява тя. — Ако бременната яде по две супени лъжици на ден, нищо чудно да роди и гений.
— По тази логика всички на Каспийско море трябва да са страшно умни — напомням аз.
Мама Сутляш подминава хапливата ми забележка, като маха с ръка, все едно гони досадна муха.
— Прави каквото ти казвам — заповядва ми.
Не я разбирам тази обсебеност с коефициента на интелигентност. И то не само при Мама Сутляш. По чакалните пред лекарските кабинети, по телевизията, в блогове и електронни страници, по вестниците, навсякъде и през цялото време бременните търсят начини да повишат коефициента на интелигентност на децата си.
— Да предположим за миг, че тази теория за черния хайвер е вярна — престрашавам се да вметна аз.
— Добре — съгласява се Мама Сутляш.
— Да кажем и че майките в Турция са създали това „свръхумно дете“. И после какво? То се ражда и когато порасне достатъчно, за да проходи и да проговори, се изяснява, че е свръхталантливо. Че има дарба за музикант, художник, скулптор или математик. Обича да чете и още на пет годинки направо поглъща класиката.
— Накъде биеш? — усъмнява се Мама Сутляш.
— Въпросът ми е какво ще стане с тези захранени с хайвер бебета в среда, където никой не е възнаграден за това, че се различава от другите и има необичайни дарби. Какъв е смисълът да си мечтаеш за умно бебе, а да не можеш да признаем творческите заложби на едно дете?
Мама Сутляш удря яростно със скиптъра.
— Стига! Знам откъде идват целият този хленч и вой — заявява тя. — Напоследък разговаряш с Госпожица Циничната Интелектуалка, нали? Срещаш се с нея зад гърба ми, а?
Изчервявам се като домат, млъквам и не казвам нищо повече.
Трийсет и шеста седмица
Вярно е. Продължавам да навещавам тайно Госпожица Циничната Интелектуалка. Дръпваме пердетата, заключваме и си говорим за книги, точно както в доброто старо време. Както приляга на истински интелектуалки, одумваме всички останали и клюкарим за тях, вирим си носовете, чувстваме се като най-ярките крушки по кристалния полилей на обществото. Превивам се от смях, когато Госпожица Циничната Интелектуалка се намята с чаршаф и вместо скиптър грабва шушулка зелен боб — ненадмината имитаторка е.
Веднъж ми казва най-неочаквано:
— Запитвала ли си се някога защо, когато се обръщат към невръстните си деца, майките употребяват местоимението „ние“?
— В смисъл?
— Помисли само. Говорят много странно. „Изцапахме ли се?“ казват. „Жадни ли сме?“ „В гащите ли се напишкахме?“
Извивам врат и слушам внимателно.
— Ако детето падне, майката подхваща: „О, миличкото ми то, паднахме ли? Няма страшно, не боли!“. Откъде знае дали боли, или не боли? Нали е паднала не тя, а детето?
— Да, права си — заявявам.
— Детето има свое си тяло, различно от тялото на майката, и затова онтологично е друг човек. Доста майки просто не го приемат.
— Много вярно — съгласявам се аз.
Гласът й изведнъж омеква.
— Просто бъди такава, каквато си — подканя тя. — Не позволявай Мама Сутляш да те превърне в една от майките снежни топки.
— Какво ще рече „майки снежни топки“?
— Това са полуистеричките, които говорят пискливо като жаба играчка на децата си дори когато те вече не са бебета. И искат да ги кърмят, докато те влязат в университета. Покрай майчинството са превъртели. Живеят във вакуум. Целият свят за тях е снежна топка. Отвътре е пъстър и прекрасен, дума да няма, но заради прекалената опека му липсва въздух. Не ставай като…
Госпожица Циничната Интелектуалка не се доизказва.
— Кой? Аз ли? Никога! — отсичам самоуверено.
— Вододелът между майчинство и фашизъм е много тънък — заявява тя.
— Вярвай ми — отвръщам аз. — Няма да карам детето си да яде насила. Ако не му се яде, няма да яде. Още от самото начало ще му давам простор на действие и свобода. Ще видиш каква демократична майка ще бъда.
— Чудесно — възкликва Госпожица Циничната Интелектуалка. — Много съм доволна от голямото си Аз!
Трийсет и осма седмица
Тази седмица научих, че тялото на бременната принадлежи не на нея, а на всички жени.