— Договорихте ли се за цената?
— Двайсет милиона, ако още е действаща.
Васко се усмихна.
— Тези пари ще ни осигурят чудесна база в Егейския регион.
Манкедо поведе останалите от екипа и се качиха на снабдителния кораб. Издърпаха веригата и телената мрежа, които служеха за бариера, и излязоха в Черно море, насочвайки се към турския бряг.
Васко подкара челния товарач надолу по алеята, за да заличи следите от гуми, като пътьом загребваше гилзите и отломките от стената. Закара товарача с пълна кофа по пристана и изсипа събраното в лагуната. След това запали двигателя на камиона, излезе от парцела и заключи вратите зад себе си.
Беше минал няколко километра, когато срещна колона полицейски коли, които явно се бяха отправили към парцела на „Тракия — спасителни операции“. Никой не обърна внимание на очукания камион. При първа възможност Васко излезе от крайбрежния път и с умерена скорост пое навътре в страната.
Кара в продължение на няколко часа, прекосявайки източните български равнини, покрити с шахматно разположени ниви, засадени с ечемик и жито. Близо до Стара Загора, процъфтяващ индустриален център, той зави на юг към местното летище. Малко по-късно паркира камиона в отдалечена част на пистата и загледа непостоянния поток от излитащи и кацащи частни самолети и малки пътнически машини.
Към девет и половина голям товарен самолет кацна и спря далеч от терминала. Осветлението на пистата вече беше пуснато и на неговата светлина Васко видя малък украински флаг, нарисуван отстрани на фюзелажа. Той запали камиона и мина през отворена врата в оградата, която не беше охранявана.
Закара камиона до опашката на самолета, откъдето вече се спускаше товарната рампа.
Показа се мъж в летателен гащеризон, на чието лице беше изписано подозрение.
— Как се казваш? — попита той.
— Васко. Аз съм човекът на Манкедо.
Мъжът кимна, докато оглеждаше камиона.
— Аз съм бордният инженер. Ще правиш каквото ти кажа. Ща вземем целия камион. Качи го по рампата.
Васко вкара камиона в товарния отсек на един „Антонов“, Ан-124 — един от най-големите транспортни самолети в света. Камионът беше грижливо обезопасен от бордния инженер. После той поведе Васко напред до редица спартански седалки зад пилотската кабина. Докато седне и си сложи колана, самолетът вече рулираше. Можеше да гледа в пилотската кабина и видя как под тях земята сякаш побягна, докато големият самолет се засилваше и накрая се издигна във въздуха.
Щом се издигнаха на крейсерска височина, бордният инженер се показа отново и даде чашка кафе на Васко.
— Благодаря — кимна той. — След колко време ще кацнем?
Бордният инженер си погледна часовника.
— След около единайсет часа.
— Единайсет часа! — Васко едва не разля кафето от удивление. — Не отиваме ли в Украйна?
Мъжът поклати глава.
— Не, за съжаление. Отиваме на запад, за да доставим стоката в частното имение на господин Хендрикс.
— Колко на запад?
— Ще прекосим половината Атлантически океан — усмихна се мъжът. — Отиваме на Бермудските острови.
57
Пещерата беше студена, тъмна и тиха. Когато очите на Пит се приспособиха към сумрачната светлина, откъм екипажа се приближи стегнат мъж в мръсна бяла униформа. Беше Навес, третият офицер на „Македония“.
— Добре дошли в нашия тъмен малък ъгъл на света. — Той протегна ръце, за да развърже Пит.
— Страхувахме се, че се е случило най-лошото — каза Пит. — Всички ли са тук?
— Всички са тук и са добре според обстоятелствата. С изключение на втория офицер Бригс. Той беше убит по време на нападението. Капитанът също е зле. — Навес кимна към скалата, върху която стоеше фенерът.
Там лежеше простряна фигура, завита с куртка. Дори от разстояние се виждаше, че мъжът диша тежко.
Въжето падна от ръцете на Пит и той разтри китките си, преди да се обърне към Ана, за да я освободи. Навес се зае с Джордино, после дойде редът на Михаил. Раненият български полицай лежеше на пода и почти непрекъснато беше в безсъзнание.
— Разкажи ми какво се случи — каза Пит.
— Стана малко след като вие слязохте на сушата в Бургас. Въоръжен щурмови екип се появи сякаш от нищото и превзе кораба, преди някой да разбере какво става. Убиха Бригс и простреляха капитана в ръката. — Гласът на Чавес за кратко заглъхна. — Веднага изкараха „Македония“ от бургаското пристанище. Доведоха ни в тази пещера. Никой не е хапвал оттогава, но ни оставиха доста вода.