Приличаше на купчина боклук, събран с лопата по средата.
— Къде е колата? — попита Вантаджо.
— Това е колата — каза Хелър.
— Я стига, момче. Шегите са си шеги, но това е сериозна работа. Бейб ще ми скъса главата, ако не ти купя кола.
— Ей — каза Хелър, — та това е страхотна кола!
— Произведена е тогава, когато наистина са правили таксита! — каза Морти.
— Момче, искаш да кажеш, че това не е майтап? Наистина ми предлагаш да ти купя тази трошка?
— Ей — обади се Морти. — Компанията я дава почти без пари!
— Сигурен съм, че не биха посмели да ѝ искат нещо! — каза Вантаджо. — Трябва да платите на купувача двайсет и пет долара за превоза до автомобилното гробище!
— Е, хайде, хайде — каза Морти. — Признавам, че не прилича много на тези лимузини, но знаеш ли с колко зор успях да убедя компанията да я продаде. Тя ни е нещо като сувенир от добрите стари времена. Традиции! Естествено, не може да остане червена и не може да я караш като такси на „Риъли Ред“ и да си ни конкуренция. Не можеш да получиш и разрешителното ѝ за такси — то е скъпо и остава в компанията. Но колата е съвсем легална и ще имаш редовно право на собственост върху нея.
Вантаджо надникна вътре. Бързо отстъпи назад, стиснал нос.
— О, боже мой.
— Това е само от кожата — каза Морти. — В онези години не са имали винил, така че кожата е истинска. Естествено, малко е позагнила и се е пропила с какво ли не. Но е истинска кожа.
— Моля те — каза Хелър.
Вантаджо каза:
— Бейб ще ме убие. Ще ме налага с камшици два-три часа и после ще ме убие с голи ръце.
— Казаха ми да я продам евтино — каза Морти. — Хиляда долара и нито цент по-малко.
— Стига си ми намигал! — каза Вантаджо. — Чака ме трудна нощ. Днес е събота и цялото ООН се изсипва тук. След две седмици излизат във ваканция. Момче, имаш ли представа…
— Петстотин — каза Морти. — Но нито цент по-малко.
Вантаджо се опита да си тръгне. Хелър го хвана за ръката.
— Виж, истински калници от стомана, дебела половин инч. Виж, Вантаджо, истински прозорци с армирано стъкло. Виждаш ли звездичките по тях? Съвсем скоро спряха истински куршуми.
— Двеста и петдесет и край, ни цент по-малко — каза Морти.
— Момче — каза Вантаджо, — моля те, нека се кача горе и да се обадя на някоя агенция да ти изпрати червена спортна кола.
— Това такси — каза Хелър — е страхотно!
— Момче, нека се обадя в агенцията на Мерцедес Бенц.
— Не.
— На Алфа Ромео?
— Не.
— Мазерати? Това е хубава кола. Много хубава кола — каза Вантаджо. — Мога да уредя специален модел. Специален модел, яркочервена. С гюрук. Ще я напълня с момичета.
— Не — каза Хелър.
— О, che il diavolo lo porti, момче, ще ме убиеш! Даже не мога да посмея да прибера тази кола в гаража. Тя е за боклука, за боклука!
— Това е антика! — извика Морти. — Не е никакъв боклук. Това е антика!
Вантаджо го изгледа. Продължи да крачи напред-назад.
Морти го натисна.
— Покажи тази кола на парада на стари автомобили в Атлантик Сити и ще спечелиш награда двайсет и пет хиляди долара. Гарантирано! Сега старите коли са на мода!
Вантаджо спря да препуска.
— Чакай. Хрумна ми нещо. Ако закараме тази кола на парада за стари коли в Атлантик Сити…
— И я напълним с момичета, облечени по модата от двайсетте… — подсказа Хелър.
— И сложим отстрани на калниците мъже с автомати — каза Вантаджо.
— И да я преследват агенти от службата за забрана на алкохола — каза Хелър.
— И на вратите да изпишем „Таксиметрова компания Корлеоне“ — каза Вантаджо. — Бейб ще ахне! Традиция! И реклама за милиони! Прав ли съм?
— Прав си — каза Хелър.
— Виждаш ли, момче, трябва да правиш, каквото ти казвам. Така ли е?
— Така е.
— Вземи тази кола — каза Вантаджо.
— Както казах — каза Морти, — цената е хиляда долара.
— Петстотин — каза Вантаджо, — при условие че я закараш на този адрес. А по-късно ще купя разрешителното за такси от вашата компания.
На гърба на една картичка написа: „Гараж Джифи-спифи, Майк Мутационе, Нюарк, Н. Дж.“.