В Турция бе едва шест сутринта и аз също си легнах. Но не можах да заспя. Хелър нито бе заключил стаята си, нито си бе дал труда да затвори вратата към балкона. Даже не си бе скрил оръжие под възглавницата!
Щяха да го нападнат. Това бе сигурно. Някъде по пътя Бери бе уредил всичко. Нямаше ДАЛИ. Имаше само КОГА.
Един идиот ме беше вързал с каишка и ме водеше право към гибелта! Може би щях да си умра така анонимно и незабелязано като Мери Шмек. Мисълта ме натъжи.
Глава седма
На следващата сутрин Хелър изглеждаше много спокоен за човек, когото със сигурност щяха да нападнат.
На екрана ми имаше монтирано устройство, което издаваше звук при увеличаване на приемания сигнал, ако си се сетил да го включиш, а аз естествено не забравях такива неща. В два следобед турско време скочих от леглото, защото сигналът се включи. В Мериленд беше седем сутринта, Хелър бе станал и вземаше душ. Поне все още бе жив, макар че не бях сигурен, че ще е задълго.
Обилно се поливаше с вода под душа. Флотската му страст към чистотата ми играеше по нервите. Бях сигурен, че около Вашингтон не е по-горещо, отколкото в Турция. Аз нямах климатична инсталация и при всички положения бях по-потен и мръсен от него, но все пак не ми трябваше никакъв душ. Онзи беше направо откачен.
Излязох, хванах за ухото едно малко момче и го запратих към кухнята, след което веднага се върнах пред екрана и лакомо започнах да поглъщам каун, което ще рече пъпеш и кайве, турското име за кафе, което напомняше на главотръс. Поглъщах го шаде и забравях да пийвам минерална вода между глътките, както се предполагаше. Обърнах внимание на този факт едва когато и без това обтегнатите ми нерви започнаха да играят по особен начин. Изсипах вътре захарта и бързо изпих чаша вода. Но нервите ми продължаваха да играят.
Действаше ми абсолютно ужасяващо да гледам какво прави Хелър — или по-скоро, какво не прави.
Не си провери багажа — просто изкара от сака чисто бельо и чорапи и ги облече, като ме лиши от възможността да проверя куфарите му.
Като се облече, не се огледа — наляво и надясно, преди да излезе в коридора. Не си направи и най-малкия труд да погледне зад ъглите, преди да завие. Не огледа паркинга дали не са се появили нови, по-особени коли. И дори не хвърли поглед на ресторанта, като влезе, а с неприлична безгрижност тръгна право към едно сепаре и седна.
Дойде да му сервира младо момиче с конска опашка. Той каза:
— Къде е възрастната жена, която беше тук снощи?
Очевидно тъпият идиот нещо се бе привързал — без съмнение Едипов комплекс.
Тъпото момиче ходеше за всичко да пита управителя. Върна се.
— Била е само временно на работа. Не можеш да си представиш как се сменя персонала в тези вериги от мотели. Какво ще си поръчаш?
— Шоколадова торта — каза Хелър. — Това е за начало. После… какво е това?
Посочи една снимка.
— Вафлите? — каза момичето. — Ами вафли, какво да са.
— Донесете ми пет — каза Хелър. — И три чаши главо… кафе.
Бързо си отбелязах. За мен беше ясно, че той просто имитира акцентите на хората, с които разговаря, но едва не направи нарушение на кодекса. Като се сдобия с кодовата хартия, всичко това ще го окачи на въжето.
Момичето му донесе голямо парче шоколадова торта и той за нула време я унищожи. После му донесе пет отделни чинии с вафли и той унищожи и тях. След това три чаши кафе. Той ги напълни със захар на бучки и бързо ги изгълта.
Момичето се въртеше наоколо, без да му носи сметката.
— Готин си — каза тя. — Скоро започва учебната година. В някой тукашен колеж ли ще се запишеш?
— Само минавам — каза Хелър.
— „Бибип“ — каза момичето и изчезна.
Върна се със сметката. Беше вписала всичко. Държеше се студено и враждебно. Дори бакшиша от един долар изглежда нямаше значение. Вече иззад гърба му се чу гласът ѝ:
— Все не ми върви.
Хелър се обърна към касиерката:
— Разбрах, че снощи ви гръмна лампата.
— Коя?
— Тази — каза Хелър и я потупа.
Касиерката попита управителя кой е пипал витринката с цигарите. Той отвърна:
— А, да. Някакъв външен бушон. Ама не изгоря. Бушонът по някакъв начин е бил изваден.
Хелър купи цял куп вестници и се върна в стаята си. Изведнъж разбрах, че е била изпусната златна възможност. Проклех Рат и Търб. Явно бяха в обсег от двеста мили от него, защото иначе нямаше да имам картина. Разчитаха на подслушвателните устройства, които бяха поставили в дрехите му, за да могат да го следят. Можех да ги изритам за това, че не са настоявали да получат приемник с печатащо устройство. Да, знаех, че е незаконно да носят в багажа си нещо по-голямо от малък предавател, който приличаше на будилник. Но те трябваше да си кажат: „Да ги «бибип» разпоредбите, трябва да помагаме на Грис!“ А не бяха. „Бибипци“, и двамата. Изпуснаха златна възможност да претършуват багажа му. А ако имах кодовата хартия, можех да си спестя всичко това.