По пода имаше петна от боя. Имаше и няколко стари машини, с които очевидно работеха. Но нямаше никакви други коли.
Далеч в края се виждаше място, което изглеждаше по-чисто и не бе оплескано с боя. Хелър спря колата. Излезе и отвори багажника; Батълсби се зае с багажа, но не успя да го вземе целия и Хелър помогна с единия куфар.
Пълният младеж се приближи и прочета ръка.
— Ключовете — каза той. — Може да се наложи да я преместим.
Хелър отдели ключовете и аз за пръв път забелязах, че на ключодържателя имаше две връзки. И идиотът подаде едната.
Излязоха отвън, където вече ги чакаше такси! Шофьорът бе с ниско свален над очите каскет, вероятно за да си скрие лицето. Батълсби натовари багажа и отстъпи назад, като отвори вратата да влезе Хелър. Хелър се качи, но Батълсби остана отвън.
— Няма ли да дойдете с мен? — попита Хелър.
— О, драги не. Да влизам в Манхатън, без да ми се налага? Ужасно място. Няма ни една здрава кола. Ще дойдат да ме вземат направо оттук. Шофьор, закарайте младият джентълмен в хотел Брюстър на 22-ра улица. И внимавайте, без никакви произшествия.
Колата потегли, а зад тях тръгна старата бричка на сицилианеца, в която се качи Батълсби.
Не след дълго влязоха в тунел „Линкълн“ и Хелър изглежда повече се заинтересува от тухления градеж, отколкото от това, че бе тръгнал към гибелта си.
Като излязоха изпод реката, очите му започнаха да шарят във всички посоки, зърнали за пръв път Ню Йорк. Явно му направиха впечатление оградите от двете страни на пътя. Вярно е, че оградите в Ню Йорк са най-очуканите и блъскани огради в света. Оглеждаше вдлъбнатините, край които минаваха и свитите калници на паркираните коли и сигурно е повярвал на обяснението на Батълсби. Но аз не. Бери успешно бе успял да заличи връзката на предполагаемия Джон Дълбърт Роксентър Младши с колата — единствената възможна следа за ФБР.
Най-накрая пристигнаха на 22-ра Улица, която бе доста тясна. След малко спряха пред хотел „Брюстър“, който бе доста нисък.
Сградите в тази неугледна част на града бяха най-много по два-три етажа. Най-многобройни бяха кофите за боклук.
„Брюстър“ може и да не беше най-лошият хотел в Ню Йорк, но беше от типа, в който скитниците отсядат, като намерят малко пари.
Хелър свали багажа и плати на шофьора, на когото вероятно вече му бе платено и спря пред бюрото в тясното подобие на фоайе.
Регистраторът, със съвсем сив цвят на лицето и хлътнали очи, го погледна и посегна да му даде ключовете. Всичко трябва да е било нагласено, до номера на стаята.
Подадоха му регистрационна карта и Хелър се подписа със светнало лице: „Ал Капоне. Адрес: Синг Синг“.
Чиновникът му даде ключа, без дори да си направи труд да погледне написаното.
Хелър натъпка багажа си в асансьора, пресметна, че трябва да иде на четвъртия етаж и след малко вече беше в стаята си.
Каква мизерия! Двойно легло на отсрещната стена. Едно кресло. Един обикновен стол. До креслото маса, баня от 1890 година и телевизор.
Хелър остави багажа на леглото и отиде до двойния прозорец. Отсреща на улицата имаше сграда с абсолютно същите размери. Покривът бе равен и имаше парапет — идеален за снайперистка позиция.
Но Хелър не обърна никакво внимание. Опита се да включи телевизора. Имаше звук и картина, но беше черно-бял.
Хелър го почука отстрани. После започна да човърка настройващите копчета и картината съвсем се влоши. След това отвори капака, откри още копчета и ги завъртя с инструмент от собствения си комплект.
Не можех да разбера какво бе намислил. Да постави бомба? Или нещо също толкова смислено?
Но изведнъж се сетих — звукът не бе стерео, картината не бе цветна. Глупакът си е помислил, че телевизорът е счупен!
Най-после нагласи вътрешните бутони, после и външните и върна предишните картина и звук.
Завъртя леко телевизора и премести пред него креслото. Гърбът на стола бе право пред прозореца! Боже мой, не разбираше ли, че оттам ще дойде изстрелът?
И след това този кръгъл глупак седна и изгледа от край до край вечерните новини с всичките кървави подробности.
После намери на един канал някакъв филм и през цялото време се прозяваше, докато мафията спечели на американците Втората световна война в Италия.
Не изчаках да видя края. Грабнах хартиената снимка и хукнах по тунела към офиса на Фахт.
Тикнах снимката под носа му.