— Имате ли резервация? — попита регистраторът. — Тогава говорете със заместник-управителя. Ето там, ако обичате.
Заместник-управителят бе зает. Отговаряше по телефона на едно оплакване с премерено приличен тон. Нещо за пудел, който не бил разходен достатъчно. Най-накрая вдигна очи. Това, което видя, не му направи особено впечатление. Стената зад него бе цялата в огледала, тъй че и аз можех да видя същото.
Пред него стоеше някой си с крещящо, прекалено малко сако на червени карета, с панталони на сини райета, които не стигаха до бейзболните му обувки и отгоре на всичко, носеше червена бейзболна шапка, килната силно назад.
— Да? — каза помощник-управителят. Хелър стопи леда.
— Бих искал хубава стая, може би две.
— С родителите си ли сте?
— Не, те не са на Земя.
— Най-ниската цена за апартамент е четиристотин долара на ден. Не мисля, че ще ви заинтересува. Довиждане.
И той се обади по телефона, за да се скара на персонала, че не са разходили добре нечий пудел.
Знаех какъв е проблемът. Хелър изчисляваше цената в кредити. Един кредит струваше няколко долара. Взе си багажа, излезе и се качи в такси, от което току-що бе свален пекинез, когото бяха разхождали.
— Търся стая. Искам нещо по-евтино от това, което предлагат тук.
Шофьорът веднага тръгна към центъра, зави по Лексингтън Авеню, избягна няколко катастрофи и стовари Хелър на 21-ва Улица. Хелър му подаде двайсетдоларова банкнота. Шофьорът много се изненада, когато не успя да я измъкне от пръстите му. С недоволно мърморене приготви рестото и бързо си размениха парите. Хелър му даде петдесет цента бакшиш. Започваше да се учи.
Хелър вдигна очи и видя стара сграда с порутен вид. На една табела на тротоара бе написано:
КАСА ДЕ ФЛОП
Взе си чантите и влезе. Група разпасани латиноамериканци седяха върху разкиснати мебели. Един размекнат регистратор се бе разпльокал върху разбито бюро. Фоайето имаше много прогизнал вид.
Странен звук блъсна ушите ми. Веднага след това разбрах какво е било. Хелър е кихнал.
— Уф — каза си той. — Ще речеш, че това местенце е на Апарата!
Нарушение на кодекса! Нарушение на кодекса! Плюс липса на патриотизъм! Бързо си отбелязах в бележника и маркирах мястото на лентата. Никой не може да ме обвини, че не си върша задълженията.
Вдигна си багажа, обърна се и излезе.
Отвън се спря и се обърна да огледа пак сградата.
— Вие, хотели, можете да вървите по дяволите!
Един дом ще ми струва по-малко и ще е по-чисто.
Мина две преки пеша, преди да успее да намери такси. Беше спряло на тротоара и Хелър му викна, за да не потегли.
Шофьорът изглеждаше така, сякаш не си е лягал по цяла нощ от една година насам. Освен това нямаше място между очите и косата. Неандерталски тип.
Хелър качи багажа. Наведе се да каже нещо през стъклото между предната и задната седалка, на което нюйоркските таксиметрови шофьори разчитат да ги спаси от нападения.
— Знаете ли къде има някой дом?
Шофьорът се обърна да го погледне. Помисли и каза:
— Имаш ли пари?
— Естествено, че имам пари.
— Много си малък.
— Виж какво — каза Хелър, — знаеш ли някой дом или не?
Шофьорът му хвърли съмнителен поглед, но кимна.
— Добре — каза Хелър, — закарай ме там. Тръгнаха по посока на Ист Ривър. Недалеч се виждаше високата черна фасада на сградата на Обединените Нации. Бяха навлезли в по-тих и по-елегантен квартал, пълен с високи и внушителни постройки.
Спряха на тротоара пред една такава сграда. Беше от бляскав камък и матирани стъкла — красива, модерна, многоетажна сграда. Малка градинка със зеленина и автомобилна алея я отделяха от тротоара. От ляво на впечатляващия вход имаше елегантен, красив надпис със златни букви върху черен камък. Пишеше:
„ГРЕЙШЪС ПАЛМС“
Таксито не бе спряло на автомобилната алея, защото там стоеше голяма, черна, ниска лимузина с шофьор на кормилото. Хелър извади от таксито чантите си и ги остави на тротоара. Бръкна в джоба, за да плати на шофьора.
И тогава се случи нещо забележително!
Шофьорът на таксито, който допреди малко изглеждаше толкова заспал и унесен, вторачи очи в лимузината на входа. Очите му изведнъж се разшириха от ужас.
Гумите изсвистяха и таксито се стрелна надалеч.