— Ами сега какво? — рече Кларк.
— Не знам. Поизостани малко.
Нямаше много движение по „Пасифик Коуст“ и за тях представляваше проблем да поддържат през цялото време дистанцията от една кола между тяхната и тази на Бош. Макар Люис все още да вярваше, че ченгетата никога не поглеждат назад, за да проверят дали са следени, днес той реши да направи едно изключение в това си схващане заради Бош. Свидетелят му беше убит и можеше инстинктивно да си помисли, че някой го следи.
— Така, още по-назад. Имаме цял ден на разположение, както и той.
Бош поддържаше същото темпо през следващите няколко километра, докато стигна до кея при Малибу, където отби към паркинга пред ресторанта „Алис“. Люис и Кларк продължиха. На половин километър напред Кларк направи забранен завой в обратната посока. Когато стигнаха до паркинга, колата на Бош беше все още там, но него не видяха.
— Пак ли е в ресторанта? — рече Кларк. — Сигурно много обича това място.
— Ама то даже не е отворено толкова рано.
Двамата започнаха да се озъртат във всички посоки. На края на паркинга имаше още четири коли, а рамките върху покривите им говореха, че принадлежат на сърфистите, които се издигаха и спускаха по вълните южно от кея. Накрая Люис забеляза Бош и посочи натам с пръст. Детективът вървеше с наведена глава по кея и беше стигнал някъде до средата, а силният вятър рошеше косата му във всички посоки. Люис се огледа за фотоапарата и си спомни, че го беше оставил в багажника. Извади от жабката бинокъл и започна да го фокусира към ставащата все по-малка фигура на Бош. Наблюдава го, докато Хари стигна края на дървения кей и подпря лакти върху парапета.
— Какво прави той? — запита Кларк. — Дай да погледна.
— Ти караш, аз ще гледам. Не прави нищо, просто си стои там.
— Трябва да прави нещо.
— Сигурно размишлява. Това стига ли ти?… Ето, пали цигара. Доволен ли си? Все пак върши нещо… Я чакай!…
— Какво?
— Мамка му! Трябваше да приготвим фотоапарата.
— Какво значи това „приготвим“? Дявол да го вземе, това е твоята работа за днес. Аз карам. Какво прави Бош?
— Пусна нещо във водата.
През бинокъла Люис видя как Бош се наведе силно напред. Гледаше нещо долу във водата. Доколкото Люис можеше да види, на кея нямаше никой друг.
— Какво е пуснал? Можеш ли да видиш?
— Как, мамка му, да разбера какво е пуснал? Не виждам водната повърхност оттук. Искаш ли да отида и да помоля някой от онези момчета, сърфистите, да свърне за малко насам и да погледне вместо нас? Не знам какво е пуснал.
— Я охлади малко мотора! Просто те попитах. Ами не видя ли поне какъв цвят беше това, дето го е пуснал?
— Май бяло. Някакво топче. То сякаш плуваше отгоре…
— Стори ми се, че каза, че не виждаш повърхността.
— Абе исках да кажа, че падаше леко. Мисля, че беше парцалче или някаква хартия.
— Какво прави сега?
— Стои си там на парапета. Гледа във водата.
— Сигурно изживява някаква криза. Може би ще скочи, та да забравим и ние цялата тая проклета работа.
Кларк се изкикоти на плоската си шега. Люис — не.
— Аха, точно така. Сигурен съм, че това ще стане.
— Я ми дай бинокъла и иди да се обадиш. Виж какво ще иска от нас Ървинг.
Люис му подаде бинокъла и слезе от колата. Най-напред отиде отзад, отвори багажника и извади никона. Постави дългия обектив, после го занесе до прозореца на шофьора и го подаде на Кларк.
— Направи му една снимка, както си стои там, та да има какво да покажем на Ървинг.
След това Люис се отправи към ресторанта да търси телефон. Върна се след по-малко от три минути. Бош все още стоеше подпрян на парапета в края на кея.
— Шефът каза при никакви обстоятелства да не прекъсваме наблюдението — рече Люис. — Каза също и че нашите доклади ставали само да си бършем гъза. Иска повече подробности и повече снимки. Разбираш ли?
Кларк беше твърде зает да гледа през обектива на фотоапарата, за да отговори. Люис взе бинокъла и също погледна. Бош стоеше неподвижен. Люис не можеше да разбере какво прави. Мислеше ли? Защо трябваше да измине целия път дотук, за да мисли?
— Майната му на Ървинг! — рече Кларк неочаквано, пусна фотоапарата в скута си и погледна своя партньор. — Щракнах го няколко пъти, за да зарадваме Ървинг. Само че Бош не прави нищо. Просто си стои там…
— Вече не — каза Люис, все още гледайки през бинокъла. — Я пали мотора. Време е за представлението.
Бош тръгна обратно по кея, след като беше пуснал във водата смачкания на топче лист с бележката за хипнозата. Топчето остана на повърхността за момент, после потъна и изчезна от погледа му. Решението на Хари да открие убийците на Медоус вече беше твърдо, още повече че сега искаше възмездие и за Шаркай. Докато вървеше по дъсчения кей, той видя как плимутът, който го следеше, потегля и напуска паркинга пред ресторанта. Те са, помисли си Бош, но няма значение. Не му пукаше какво са видели. Вече имаше нови правила и Бош имаше свой план по отношение на Люис и Кларк.