— Детективе, вие сте дошли при мен за информация. Ако искате да научите какъв е източникът, трябва да ви кажа че сте сбъркали човека. Можете да вярвате на това, което казвам, или не. Мен това изобщо не ме засяга.
Двамата мъже кръстосаха остри погледи, но не казаха нищо повече.
— И какво стана с тях? — запита Еленър. — С членовете на триадата?
Ърнст отмести очи от Бош и каза:
— Това, което стана, е, че след като Съединените щати изтеглиха своите въоръжени сили през 1973, източниците на приходи за триадата до голяма степен се изгубиха. Но като всяка организирана бизнес-структура, те видяха края още отдалеч и се опитаха да променят нещата. Разузнаването по онова време успя да научи, че триадата в известен смисъл се е преструктурирала. В началото на седемдесетте тя променя своите функции от осигуряване на протекция за наркобизнеса в Сайгон към пряко участие в него. Използвайки политическите и военните си контакти, а така също и съществуващата полицейска система, тримата се утвърждават като главни брокери при всички сделки с нечист хероин, който идва от високите части във вътрешността на страната и се отправя към Съединените щати.
— Но това не е траело дълго — каза Бош.
— О, не. Разбира се, че не. Когато Сайгон падна през април 1975, те трябваше да се измъкнат. Бяха направили милиони. Всеки от тях е трябвало да има приблизително по около петнайсет до осемнайсет милиона долара, но в новия град Хо Ши Мин това не би представлявало нищо, пък и едва ли са щели да останат живи, за да се наслаждават на богатството си. Триадата е трябвало да се спасява с бягство, ако не е искала да застане пред взводовете за екзекуция на Северновиетнамската армия. И те са използвали парите си, за да се измъкнат…
— И как са го направили? — рече Бош.
— Това са били мръсни пари. Пари, които един капитан от виетнамската полиция не би могъл да има. Предполагам, могли са да ги прехвърлят в Цюрих, но не трябва да забравяте, че имаме работа с виетнамска култура, която е родена в условия на бъркотия и недоверие, във време на война. Тези хора не са вярвали дори на банките в собствената си страна. Освен това тези пари вече не са били в наличност.
— Какво? — запита Еленър удивена.
— През цялото време са ги превръщали в ценности. Знаеш ли какво представляват осемнайсет милиона долара? В банкноти биха напълнили стая като тази. Затова те намират начин да намалят обема. Това е, което ние смятаме.
— В скъпоценности ли? — рече Бош.
— Диаманти — като Ърнст. — Осемнайсет милиона долара, превърнати в диаманти, биха се събрали в две кутии от обувки.
— И в касета за лични депозити на банков трезор — продължи Бош.
— Възможно е и това, но моля ви, не искам да знам повече, отколкото ми е необходимо.
— Бин е бил един от капитаните — рече Бош. — А кои са били другите двама?
— Казаха ми, че един от тях се е казвал Ван Нгуен и се смята, че е мъртъв. Не е успял да напусне Виетнам. Бил е убит от другите двама или от Северновиетнамската армия. Така или иначе не е успял да се измъкне. Това се потвърди и от нашите агенти в новия град Хо Ши Мин след падането. Другите двама успяват. Пристигнали са тук. И двамата са получили визи, използвайки връзките и парите си, предполагам. Нататък не мога да ви помогна… Единият е Бин, когото явно сте открили, а другият е Нгуен Тран. Дошъл е с Вин. Къде са отишли и какво са правили след пристигането си тук, не мога да ви кажа. Минали са петнайсет години оттогава. Пък и щом са се прехвърлили тук, вече не са наша грижа.
— А защо сте им позволили да се прехвърлят?
— Кой е казал, че сме им позволили? Трябва да ви е ясно, Детектив Бош, че повечето от тази информация е събрана след като всичко вече е било свършен факт.
Ърнст стана. Явно това беше всичката информация, която той беше склонен да отпусне за днес.
Бош не искаше да се връща обратно в Бюрото. Информацията от Ърнст беше като амфетамин за кръвообращението му. Искаше му се да повърви пеш. Искаше да поговори, да поспори. Когато влязоха в кабината на асансьора, той натисна бутона за приземния етаж и каза на Еленър, че иска да излязат навън. Бюрото беше като аквариум, а той искал пространство.
Винаги му се струваше, при всяко следствие, че информацията постъпва бавно, почти като песъчинките, процеждащи се едва-едва през теснината на пясъчен часовник. В един момент в долната половина се събира повече информация и тогава пясъкът отгоре сякаш започва да пада по-бързо, докато накрая направо се изсипва през дупчицата. Точно до такова положение бяха стигнали със случая „Медоус“, банковия обир и всичко останало. Нещата постепенно идваха на мястото си.