— Значи Медоус е нарушил правилата на играта — рече тя. — Задържал е гривната, въпреки че не е трябвало. Затова неговите хора са го наказали. После са разбили заложната къща и са си прибрали гривната. — Тя поклати глава, възхищавайки се на добрия замисъл. — Всичко щеше да е наистина изпипано съвършено, ако Медоус не беше направил това.
Бош кимна. Останаха още известно време, загледани един в друг, после отместиха погледи към зелените площи на гробището. Бош пусна цигарата на земята и стъпи върху нея. Двамата едновременно погледнаха към хълма и видяха черните стени на Мемориалния комплекс на ветераните от Виетнам.
— Какво прави това тук? — запита тя.
— Не знам. Това е умален наполовина модел от изкуствен мрамор. Предполагам, че го местят насам-натам за в случай, че някои не могат да се доберат до Вашингтон, за да видят оригинала.
Изведнъж Еленър пое шумно въздух и се обърна към него.
— Хари, в понеделник е Денят на загиналите.
— Знам. Банките са затворени за два дни, а някъде и за три. Трябва да открием Тран.
Тя се обърна и тръгна обратно към Бюрото. Той хвърли един последен поглед към мемориалния комплекс. Високият обелиск от изкуствен мрамор с издълбаните в него имена се издигаше на склона на хълма. Един човек в сива униформа метеше алеята, водеща до него. Пред паметника имаше голям букет от виолетови цветя.
Хари и Еленър мълчаха, докато излизаха от гробището и се отправяха обратно по булевард „Уилшайър“ към сградата на ФБР. Тя зададе въпроса, който отдавна се въртеше в ума Бош и на който той все още нямаше добър отговор.
— Защо сега? Защо са чакали толкова дълго време? Минали са петнайсет години.
— Не знам. Просто сега му е дошло времето, и толкоз. Хора, предмети, невидими сили и прочие неща понякога се срещат съвсем неочаквано. Аз вярвам в съдбата. Кой знае? Може Медоус да е забравил за този Бин и просто да го е видял един ден на улицата. Тогава всичко се е върнало в съзнанието му и той е измислил идеалния план. Може това да е било планирано от друг човек или пък просто да им е хрумнало през този единствен ден, когато тримата са се събрали в „Рота Чарли“. Има толкова много защо, че просто не им се вижда краят. На нас ни трябват само отговорите на въпросите „как“ и „кой“.
— Знаеш ли, Хари, ако те са някъде там, из града, или по-скоро би трябвало да кажа под града, и копаят новия тунел, то ние разполагаме само с два дни, за да ги открием. Трябва да изпратим няколко екипа под земята и да ги търсим.
Той си помисли, че изпращането на хора в градската канализация, които да търсят евентуален вход на бандитски тунел, е изстрел в тъмнината. Тя беше казала, че има повече от 1500 мили подземни тунели само под град Лос Анджелис. Можеха да не открият този на бандитите дори да разполагаха с цял месец за това. Ключът към разкритието беше Тран. Трябваше да открият последния капитан от сайгонската полиция, а после и неговата банка. Там щяха да се засекат с бандитите, които бяха и убийците на Били Медоус. Също и на Шаркай.
— Мислиш ли, че Бин би ни казал къде да намерим Тран? — запита Бош.
— Той не е декларирал, че съкровището му е задигнато от трезора, така че не ми прилича на човек, който би ни казал къде да търсим Тран.
— Вярно. Мисля, че трябва най-напред да се опитаме сами да го открием, преди да отидем при Бин. Нека оставим Бий като последна резерва.
— Започвам веднага с компютъра.
— Хайде.
Компютърът на ФБР и компютърната мрежа, до която той имаше достъп, не им показа веднага местонахождението на Нгуен Тран. Бош и Уиш не откриха нищо споменато за него и нито една програма от файловете на системите. Нямаше го в Централния архив на град Лос Анджелис, нямаше го сред списъците на гласоподавателите, както и сред данъкоплатците. Бош се обади на Хектор Вилабона и получи потвърждение, че Тран е влязъл в Съединените щати същия ден, когато е дошъл и Бин, но по-нататък нямаше никаква информация. След тричасово взиране в кехлибарените букви на компютъра Еленър Уиш го изключи.
— Нищо — рече тя. — Явно използва друго име. Обаче официално той не си е променял името поне в този окръг, Никъде няма нищо за него.
Седяха и мълчаха обезкуражени. Бош допи последната глътка кафе от пластмасовата чашка. Вече беше минало пет часът и оперативната стая беше празна. Рурки си беше отишъл вкъщи, след като получи информация за хода на нещата и взе решение да не изпращат хора в канализацията.