Когато я чу да спира душа на горния етаж, той отнесе една чаша с портокалов сок нагоре и я завари пред огледалото в банята. Беше гола и си сплиташе косата, която беше разделила на три дебели снопа. Той бе запленен от гледката и остана да наблюдава как Еленър майсторски извъртя френска плитка. Едва тогава тя прие сока и една дълга целувка от Бош. После си облече къс пеньоар и двамата слязоха долу да закусват.
След това Хари отвори вратата на кухнята и изпуши една Цигара отвън.
— Много се радвам, че снощи не стана нищо — рече той.
— Имаш предвид на улицата ли?
— Аха. Че не ти се случи нищо. Просто не знам какво щях Да правя, ако… Знам, че току-що сме се запознали и тъй нататък, но… мисля за теб. Разбираш ли ме?
— И аз.
Бош беше взел душ, но усещаше дрехите на гърба си мръсни и реши, че трябва да си отиде вкъщи, за да се преоблече каза, че ще отиде до Бюрото да види резултата от снощното приключение и да провери каква информация имат за Бин. Разбраха се да се срещнат в холивудския участък на „Уилкокс“, понеже Бош трябваше да издаде повредената кола. Тя го изпрати до вратата и го целуна, сякаш беше съпруга, която изпраща на работа своя мъж счетоводител.
Когато Бош пристигна вкъщи, не намери съобщения в телефонния секретар, нито някакви следи от влизане в дома му. Избръсна се, смени дрехите си и после се спусна надолу по хълма през каньона Никълс и оттам излезе на „Уилкокс“.
Бош седеше зад бюрото си и попълваше типовите форми за докладите, когато Еленър влезе. Часът беше десет. Оперативната стая беше пълна с хора и повечето от детективите от мъжки пол спряха да работят и захванаха да я оглеждат. На лицето й беше изписана една усмивка на неудобство, когато сядаше на стола до бюрото на Бош.
— Нещо не е ли наред? — запита той.
— По-добре да бях влязла в предварителния арест, при задържаните.
— Аха, тия типове тук гледат по-похотливо от повечето свалячи на улицата. Искаш ли чаша вода?
— Не. Готов ли си?
— Да вървим.
Качиха се в новата кола на Бош, която беше всъщност поне на три години и имаше навъртени седемдесет и седем хиляди мили. Отговорникът на гаража на участъка, когото бяха назначили на тази длъжност, след като по невнимание си беше отнесъл четирите пръста на едната ръка с бомбичка на празника на Вси светии, каза, че това била най-добрата кола, с която разполагал. Ограниченията в бюджета налагали да се забави попълнението от нови автомобили, макар ремонтът на старите в действителност да струвал на участъка повече. Накрая, след като запали мотора на колата, Бош установи, че климатичната й инсталация работи съвсем добре. Откъм Санта Ана духаше лек ветрец и прогнозата беше за един необичайно топъл уикенд.
Проучването, което Еленър направи, беше показало, че Бия върти някакъв бизнес и има офис на „Върмънт“, близо до „Уилшайър“. В района имаше повече магазини на корейци отколкото на виетнамци, но те така или иначе си съжителстваха. Доколкото Уиш беше успяла да установи, Бин управляваше неголяма организация, която внасяше евтини, електронни и видеопродукти от Ориента и ги пласираше из Южна Калифорния и надолу, към Мексико. Много от уредите, които туристите смятаха, че са си купили по-евтино От Мексико и връщаха обратно в Щатите, вече бяха минали оттук. На книга този бизнес изглеждаше добър, макар да беше дребен. И все пак у Бош възникна въпросът дали Бин се нуждаеше изобщо от диаманти и изобщо притежаваше ли такива.
Бин беше собственик на сградата, в която се намираха магазинът за видеооборудване и офисът му. Тя беше строена през 1930 и в нея се беше помещавал автосалон, закрит доста преди Бин да пристигне. Неукрепеният допълнително бетонен блок със стъклени витрини отпред заплашваше да рухне при първия трус. Но за някой, който се беше измъкнал на косъм от Виетнам, както Бин, земетресенията явно бяха по-малката заплаха.
След като намериха празно място за паркиране на отсрещната страна на улицата, Бош каза на Еленър, че иска тя да води разговора поне отначало. Той каза, че според него Бин можел да стане по-разговорлив, ако знае, че говори с федералните, а не с хора от местната полиция. Решиха разговорът да започне с по-невинни теми, а след това да го попитат направо за Тран. Бош ней каза, че всъщност си имаше друг план наум.
— Мястото хич не прилича да е собственост на някой, който притежава цяла кутия с диаманти в банков трезор — рече Бош, докато слизаха от колата.
— По-скоро на такъв, който е имал диаманти — каза тя. — Не забравяй, че той не е могъл да пласира съкровището си. Трябвало е да се държи като всеки обикновен емигрант, да показва, че живее ден за ден. Диамантите, ако е имало такива, са били от второстепенно значение за него и за просперитета му в Америка. Трябвало е всичко да изглежда, сякаш се е позамогнал от труда си.